Ефим УШЕВ

Пет години след първото ни предложение до кмета и ОбС, тогава по повод 70-годишнината, днес отново припомняме за българския подвиг от 1943 г. Защото и днес, в разговора за онези преломни времена, се чуват лекомислени обобщения, че едва ли не единствено „българският народ” е истинският спасител на българските евреи.

Всъщност, неверни и наивни са тези твърдения, като под думите „български народ” се цели омаловажаването на делото на цар Борис Трети управляващото парламентарно мнозинство от ХХV ОНС. Царяят, със своята дипломатичност, е действителният спасител на евреите в България, след като се вслуша в апела на мнозинството от народното представителство тогава, изпратило до него аргументирано и високо хуманно послание, което преди време публикувахме в ЗВ в пълен обем. Именно царят е този, който единствен има правото да издаде указ за спирането на депортацията.

Защото, ако само „българският народ” е спасил тези хора, естествено стои въпросът: защо тогава същият този български народ, в края на 1944 г. не успя да спаси от депортация по заповед на Сталин таврийските българи? И това е само година и нещо след подвига по спасяването на евреите?

Тези хора (таврийските българи) имаха българско гражданство, бяха получили имоти (къщи, земя), бяха посрещнати радушно от населението в страната, където бяха настанени от властите ни десетина години преди 1944-а. Защо не ги спаси българското им поданство? Защо не ги спаси Българската православна църква, писателския съюз, съюза на художниците и прочие организации, които по времето на Хитлер издигнаха своя глас за защита? И къде са по това време подпредседателят на парламента Димитър Пешев и народните представители, подписали писмото му до царя и министър-председателя? В затвора са! А няколко дни по-късно, 20 от тези доблестни хора ще се простят с живота си с присъди от т. нар. „народен съд”, забележете – за „антисемитизъм”...

Защо таврийските българи не бяха спасени от великите български „антифашисти”? Защо същите тези „антифашисти” ги гонеха като нацисти и ги товареха на шлепове и на конски вагони, за да ги връщат обратно на кръволока Сталин, обявил ги за „предатели и фашисти”, за това, че са избрали да се преселят в своята стара родина? И всички те бяха убити още при стъпване на съветска земя.

Като преди това се криеха по тавани и мазета, за да не се върнат в онази „тюрма народов”, която много добре познаваха и от която бяха избягали при първата дадена им възможност от българското Царство. Известен е случаят с младия драматург Мишо Хаджийски, който при преследването му от „антифашистите” комунисти, се самоубива, за де не се върне обратно в СССР. Защото знае, че там го чакат побеснели червените палачи!

Това са въпросите днес, ако продължаваме да омаловажаваме българският подвиг на цар Борис Трети и депутатите от НС, които направиха всичко възможно както за приемането на таврийските българи от СССР, така и за спасението на българските евреи от депортация. Нещо повече – не само таврийските българи, България приема още 35 000 души руски бежанци след болшевишката революция, като категорично против приемането им в България се обявява парламентарната група на БКП (т. с.). На 14 февруари 1920 г. тя внася в Народното събрание интерпелация до министрите на войната и на външните работи и изповеданията, в която заявява, че руските бежанци „разнасят епидемии сред населението на големите градове, изострят още повече жилищните условия и влошават условията на живот у нас”. Квалифицирайки всички бежанци като „контрареволюционери”, групата заявява, че „...българската държава няма никакъв интерес да ги подкрепя...”

Не направиха своя задължителен хуманен акт българските комунисти и след съветската окупация на страната през есента на 1944-а, като депортираха на явна смърт таврийските българи, а спасителите на евреите разстреляха или затвориха доживот.

И за наша най-голяма радост и чест, сред онези доблестни държавни мъже, дръзнали да се противопоставят на Хитлер, е и златоградският депутат Сирко Станчев, който представя и защитава града ни в 25-то и в предишното, 24-то ОНС. Той е сред подписалите посмото на подпредседателя Димитър Пешев до царя и правителството на проф. Филов, с което настояват за спиране на депортацията на евреите. Именно с това и Златоград остава в историята на България – като градът, който имаше достоен свой народен представител, участвал с цялата си енергия в тази високо хуманна българска акция отпреди 75 години. Чест и слава за нашия депутат!

Но точно този човек е премълчаван и игнориран гузно и предателски и до днес от местната златоградска управа, в лицето на кмета Янчев и председателката на ОбС Кръстева. Които отказаха на два пъти да разгледат предложението на инициативен граждански комитет от десетина души родолюбиви златоградчани, с което се предлагаше Сирко Станчев да бъде удостоен посмъртно за „Почетен гражданин” на нашия град.

Те не само отказаха, в противоречие на всички законови постановки, да разгледат писмените предложения на инициативния комитет – те и безсрамно ги лъжеха в очите, че комисия била разглеждала предложенията и сега трябва да чакат „всеки момент” да бъдат поканени на уточняващ разговор. Пет години по-късно такъв, разбира се, не дочакахме...

Позор за лъжците в управлението на Златоград, които не зачитат гражданските инициативи и не изпълняват задълженията си, за които получават тлъсти заплати, и нямат доблестта не само да разговарят, но и да изпратят писмено отговор за решение по представените подписки и предложения, както ги задължава българският закон за писма и петиции на гражданите!

Не е ли позор за подобни „управници”, които не зачитат историята на своя град и неглижират личностите, допринесли за неговото развитие и авторитет през годините. Именно за тях ще припомним, че на 20 март т. г., при официалната си визита в Израел, българският президент Румен Радев заяви в слово гордостта си от спасяването на българските евреи. И каза, че по този начин „...страната ни записа една от най-светлите страници не само в нашата, но и в европейската история, защото България изми очите на онези страни, които не спасиха своите евреи...”

Ето, от тази светла страница в златоградската история бягат местните „управленци” – нещо, което не може да бъде оправдано, нито простено, защото е достатъчно късогледо и непрозорливо, но и безродно!  

(Бр. 5/2018 на "Златоградски вестник")