Ефим УШЕВ
Беше сред най-близките приятели от съучениците на баща ми и затова свързвам неговото име и с детството си. Когато идваше в Златоград, винаги се обаждаше на татко вкъщи, от когото знам за неговите първи прояви в Хасковския театър и как почти денонощие е пътувал до тогавашния ни окръжен център, за да го гледа и подкрепя.
После като студент, при някакви литературни четения в Шумен, където представяхме Пловдивския университет, на увеселителната част от вечерта ми казаха, че „моят градски” ще води концерта и някак самочувствието ми се качваше...
Едно друго „приключение” ме свързва с Вели, когато общината се готвеше да отбележи 50-годишния му юбилей - преди 33 години. Бях секретар на ОбС за култура и от Партията поискаха слово за тържественото събрание в голямата зала на читалишето. Поискаха го, естествено, в последния момент, но отказаха да ме чакат да го пиша на машина и затова листовете, изписани на ръка, хвърчаха един по един нагоре по етажите, за да ги печата бързо секретарката на Партията. А тържеството беше същата вечер. Нямам копие на изписаното тогава, черновите си останаха на 6-я етаж, но ако бяха запазени, сега щеше да се окаже, че май съм бил първият литературен критик на писателя Чаушев. Защото редом с артистичните му прояви, разглеждах доста сериозно и давах оценка на неговите няколко тогавашни книги. На самото събрание виждах колко изненадан слушаше от трибуната Вели тези оценки, а после поразпитал кой ги е писал тези работи. Докладът обаче едва ли вече може да бъде открит днес, още повече оригиналните ми ръкописи, от които бе направен той.
С другия именит златоградчанин – проф. Асен Ковачев, също бяха съученици, а след това и негов кум, и това комай бяха най-близките хора на татко, с които и аз, за моя радост, успях да бъда често близо до тях.
В средата на октомври м. г. не пропуснахме да му се обадим в София, заедно с Величко Пачилов, за да го поздравим за новите му книги, като не пропуснах в шеговит тон да му кажа, че е наследникът на Станислав Сивриев, като майстор на словото... Последва познатата смеховка и нашенското: „Ха айтейка, Ушенце, нагадай ми го, та да ми е драго!” Така и не можахме да го склоним да дойде в Златоград за празника – 21 ноември, макар Цанко, който му беше на гости, да обещаваше да го докара с колата си...
Отиде си на 83 години, шест години и два месеца след татко, но от приказките, които сме разменяли, помня как ми разказа за един спор в театъра за това как говорят българските артисти, каква дикция имат и акцентите, които излъчват с нея пред публиката. Та в този спор се намесил и големият ни атьор Рачко Ябанджиев, който след изказването си посочил Вели и казал: „Ей от това момче се учете на български език, по-често го слушайте как се изразява...” Известно е, че друг наш именит артист - Апостол Карамитев, му помага за ВИТИЗ, където без особена и специална подготовка се озовава сред бъдещите звезди на нашия театър. След Хасковския театър е в Сатиричния, където през целия си живот работи с най-големите, както той им казваше – „Батювците”...
През годините има роли в множество филми и телевизионни постановки, редовно записва за предавания в БНР. Започва с детските книжки „Сламчо” и „Сламчови работи“, които още стоят в библиотеката ми, надписани за татко. Написва „Ще се видим довечера“, На кафе в Златоград“, отдаде почит на своите колеги с „Видения в небесния театър”.
Разбира се, че няма да забравя доброто отношение, което имаше към нашия вестник, който няколко поредни години получаваше като абонат, както и моите скромни книги, които си купуваше; възторгът, който винаги изразяваше по повод издаването и преиздаването на златоградските народни песни, пред които се прекланяше и не пропускаше да цитира навсякъде. Споделяше ми често и идеята си, останала неосъществена, да направи свой рецитал на нашите песни, който да запишем на диск. И който днес, разбира се, би бил един непреходен уникат...
Веднага след съобщението за неговата кончина, в интернет започнаха да се пускат снимки и изказвания за него, от Статиричния театър публикуваха неклорог, ето го:
Почина ВЕЛИ ЧАУШЕВ (1934 - 2018) Още един от Големите актьори на Сатиричния театър си отиде от този свят... Актьор на словото - не само от сцената, но и автор - майстор на думите в книгите - поклонение към театъра и към хората на театъра. Човек на вица, артист, горящ в театъра и за театъра... Вели, ще ни липсваш с усмивката си, със съпричастността си към съдбата на Сатиричния театър... Вели, вярваме, че сега си на онзи свят, за да превръщаш в прекрасно слово историята на театъра, за който даде целия си живот... Обичаме те!”
Мария Касимова, дъщерята на актьора Хиндо Касимов, написа нещо много сърдечно: „Отишъл си е Вели Чаушев. Един прекрасен, тих и мъдър актьор, когото познавам от детството си. Имаше фантастичен син. Казваше се Светлин. Красиво момче, с най-искрящите очи, които съм виждала в живота си. Усмихнат неестествено много и за онова време, в което сме били тийнейджъри. Почина в казармата, самоуби се. Когато разбрах, плаках така, както съм плакала за баща си. Оттогава ми е толкова мило да видя или чуя чичо Вели и жена му, леля Елена! Красиви такива едни, замръзнали в една потисната и застопорена тъга от онова време, в което Светлин угасна. Срещнах леля Елена преди година. Позна ме по косата на една опашка в аптека, докато се редеше зад мен. Пихме кафе, тя ми подари книгата на чичо Вели със спомени за театъра и хората в него, и баща ми го има там в една история. Сега е останала съвсем сама... Елена. И историята. Толкова ми липсват тези хора от онова време! Окапват един по един, тъжни и изхабени, самотни и капсулирани в спомените си. На добър път, чичо Вели! И кажи на наште, че сме добре, да не ни мислят!”
Петър Батолов написа за него и колегите му: „Чудесни, отсъстващи момчета: Вели, Васко Попов и Манчев, Хиндо. Със Слави Вазов се бъзикахме с Мариана Аламанчева: Марианче, не може цял живот да си a лa Манчева - време е да се вземеш в ръце и да тръгнеш по собствен път...”
Нека се поклоним пред нашия актьор и писател, златограчанина Вели Чаушев!
(Бр. 2/2018 на „Златоградски вестник”)