Разказ

от Деана АТАНАСОВА

Винаги съм намирала за глупаво поклонници или журналисти да ме разпитват за причината да стана монахиня. Това е избор, път, който доброволно поемаш, без да знаеш в началото колко е трънлив и кървав. Отстрани на светския човек му изглежда сякаш си абдикирал от отговорностите и търсиш начин да се скатаеш. Не рядко те обвиняват в слабохарактерност или ти съшиват история за несполучлива любов. Причините могат да бъдат различни, но не това е целта на моя разказ.

Когато бях на осемнадесет, в годините на тоталитаризма, гледах филма „Монахинята от Монца“. Не знам как изведнъж след прожекцията нещо в мен се отключи, аз толкова харесах главната героиня с одеждите ѝ, че изведнъж ме осени идеята да поема и аз по този път, без да съзнавам с какво се захващам. Прибрах се и написах писмо до игумена на Рилския манастир с молба да постъпя там. Естествено, изглеждала съм смешна отстрани, най-малкото поради факта, че този манастир се обитава от мъже, а не от жени. Получих отговор в кратък срок, с благословението да направя това, което съм решила, но в женски метох в страната. Съобщих на близките за решението си, след което последваха заплахи за отказване от синовство чрез „Държавен вестник“, заявление, че ще бъда лишена от наследство, примамване да остана в света чрез добро устроение в живота с богат съпруг и какво ли още не. Но моята воля беше неотменна.

И така, след дипломирането си постъпих в девически манастир във Великотърновско. Сестринството беше малко – игумения и три възрастни монахини – стари и немощни. Бях свежото попълнение в редиците на обитателките на метоха. Приеха ме радушно и се държаха напълно доброжелателно.

След тригодишен престой като послушница, местният владика ме пострига с името Евлампия. Запознах се с житието на моите небесни покровители – светите мъченици брат и сестра Евлампий и Евлампия, убити зверски по времето на император Максимиан в началото на четвъртото столетие от Христа, наизустих доста молитви, редях книгите за богослужението на клироса, готвех добре в магерницата, правех интересни композиции от цветя в двора. Малко преди да стана невеста Христова бях обезпокоявана отново от родители, братовчеди, съученици – все „доброжелатели“, които виждаха младостта ми като почернена и като изчерпеха добрия тон на убеждението, започваха горко да плачат. Но аз не се вслушвах в гласовете им и продължих напред. Годините ми се нижеха в ставане сутрин рано –  4,30 ч., и участие в общия молитвен живот. Четях в келията си Библията, „Житията на светиите“, „Акатисти“, съчиненията на светите отци и църковна история. Навлизах в един абсолютно непознат за мен свят. Къпех се в благодат от непресъхващите молитви и досега със свещените ликове от иконите. Чувствах осезаемо Божията закрила и неописуема радост се изливаше от пеещото ми сърце. Всичко някак си течеше тихо и безметежно. Замислях се за изпитанията, които Бог възлага на избраниците си, но далеч не вярвах, че мен би могло да ме споходи тежко кръстоносене. Редовно се причастявах с тялото и кръвта Христови след старателна подготовка от пост и изповед. Вглеждах се във вътрешния си човек и с времето все повече откривах греховни натрупвания, породени от елементарни богословски познания и прекъснати  семейни традиции. Но времената бяха такива и се надявах Бог да бъде снизходителен. Често наминаваха благочестиви хора, молеха се, разказваха ни за сполетелите ги беди в света  и си тръгваха. Случваше се и да остават на неделната света литургия, да послушат евангелското четиво с тълкуванието.

Като общежитийни монахини и при нас избухваха бури. Раздорите  идваха от неуредения бит и особеностите на характерите ни. Но като цяло тези препирни бяха по детски невинни. Постепенно с годините се заобляха грапавините на нравите ни, всеки ставаше сякаш по-мека почва. Този процес на богоуподобяване обаче беше продължителен  и незабележим за самия човек и се постигаше чрез силни  борби с помислите и множество лишения. Но ето, че дойде часът на изпита – колко товар можех да понеса.

През един майски ден, след Светлата седмица,  преди вечерня, се чу страшен шум, идващ съвсем близо до манастирските врати. Шум от мотори. Портата бе разбита, група мъже с черни кожени облекла и маски на лицата влязоха с взлом, прекъснаха захранването и телефонните кабели. Обзе ни паника. Ние бяхме пет безпомощни монахини. Майката се развика „Крийте се!“. Тъй като бях ниска на ръст и слаба, успях бързо да се мушна в един стар шкаф, където съхранявахме брашно и елей. Затаих дъх и гледах през един тънък процеп случващото се наоколо.

Настъпи кърваво меле – първо монахините бяха изнасилени, след това пребити. И до днес не зная как не издадох стон и не бях разкрита. След това бързешком разбиха касата с даренията, плячкосаха всичко от нея, наравно с икони и утвар. Маските вече не им трябваха и така успях да запомня физиономията само на един от похитителите – с топчесто лице и белег на дясната буза, с обръсната глава. Акцията беше изпълнена по план. Замисляна била дълго време. Грозен, бесовски смях излизаше от гърлата на тези злодеи. Моторите отново зареваха с тътен и потеглиха с висока скорост. Свръхчовешки сили са ми трябвали, за да изляза от скривалището и да се стеча на помощ на сестрите. Само една все още дишаше. Втурнах се през гората, за да диря помощ от хората в близкото село. Добрах се до първата къща и разказах за случилото се. Повикаха линейка и милиция. За жалост до идването на медицинската помощ и последната полужива сестра издъхна. Заведе се следствие, разпити и  преместване в друг манастир в Софийска епархия. Извършителите на престъплението не бяха разкрити. Оформиха се обемни папки с куп изписана хартия, но издирването приключи безрезултатно.

Ужасът от случилото се изправяше години наред пред очите ми. Силният стрес разруши имунната ми система, нямах редовен сън. Всяка година по същото време оттогава започваше нощно будуване, което ме мъчеше близо 40 дни и по предписанията на психиатри се прекратяваше чрез силни приспивателни.

И така десетилетие, после второ. Превърнах се в руина. Нищо не беше както преди. Единствено вярата в Бога ме крепеше. Но изпитанията не спряха.

През една декемврийска вечер хванах влака София – Бургас, за да посетя близките си в рамките на полагащия ми се отпуск. В купето бях сама и прелиствах „Псалтира“. Четях, разсейвах се с гледките през прозореца, докато имаше видимост и леко се унесох, когато рязко се отвори вратата на купето и влезе мъж на видима възраст над 50 години. В коридора и в купето имаше осветление. Човекът беше с повехнало лице, дълбоки бръчки и...белег на дясната буза. Изтръпнах от ужас! Разпознах убиеца. Гняв, примесен със силен страх, ме връхлетя. Запазила съм видимо спокойствие, защото пътникът с кротък глас помоли да седне.

Не зная колко време сме прекарали в мълчание. Наруши го с молба да го изслушам, защото години наред изпитвал мъчителна тревога и не можел пред никого да я разкрие. Възпроизведен бе моят кошмар от начало до край. Но тази рана някак Бог беше я повил с пластир и не болеше толкова, колкото се удивих на възмездието, което се е стоварило на всички от групата. Никой не беше подминат, не само лично, но и фамилно – катастрофи със смърт, самоубийства, просешка тояга. Целият Божий промисъл ми се откри като картина. На междинна гара пътникът слезе от влака като благодари за вниманието и призна, че му е олекнало, сякаш му пада товар от плещите. Ни най-малко не се поколеба да разкрие пъкления план на злодеянието, не беше обзет и от смут, че бих могла да го издам на властите. Нощта сякаш погълна цялата тази чернилка и затвори страницата на една трагедия. Рокерът беше намерил точния душеприказчик, за да се помири със съвестта си. Това беше неговият, но и моят Витлеем.

(Разказът е отличен като „ярка, открояваща се творба“,

на национален конкурс на Асоциацията за насърчаване

на християнското художествено слово – „Емпирей”)

Бр. 1/2018 на „Златоградски вестник”