Григор ВАСИЛЕВ

Към края на октомври 1912 г. известният френски кореспондент Людовик Нодо подаде една телеграма до своя вестник в Париж, в която се даваше описание на едно сражение. То се отнасяше за славната битка на Софийската дивизия при Селиолу, станала на 9 октомври. Дотогава никой не бе споменал нищо за нея. Отпосле тя стана много прочута, толкова много, щото хвърли сянка на едновременните боеве, все толкова важни - при Кайпа и Юруш. И англо-френското нападение при Порто Лагос от 22 януари 1916 г. поне в София едва ли някой подозира. За него ние научихме при едно неотдавнашно пътуване до Гюмюрджина. По цялото Беломорско крайбрежие обаче войските ликуват за победата си и с пълна самоувереност чакат нови срещи с англо-френската флота. От дълго време там англо-френците не са тревожили нашите войски. Спокойно последните са се радвали на ранната южна пролет, на вечно зелените склонове на Източните Родопи, които предпазливо и на все повече губящи се възвишения се спускат към топлите води на Бяло море.

Окопани добре и настанени великолепно всред безкрайните маслинени гори, които съчетават ясната зеленина на бора с бледата, нежна и меланхолична синевина на морето, тези защитници на България са преживявали като в легенда походите до Призрен, Струга, Дойран и Гевгели. Само от време на време приятно прохладният южен вятър е раздвижвал дремящите морски вълни. Тогава флотата не може да действува и всички мисли и спомени изцяло се понасят на север и на запад. Но щом морето притихне и хоризонтите се разтворят, наблюдателното воинско око търси големите борци с малките народи. Напразно. Рядко ще се мерне някой крайцер, типичният морски скитник, на прилично разстояние от брега, ще направи една-две осморки и ще се загуби. Ала на утрото на тоя чуден ден, 22 януари, войските при Порто Лагос са дочакали една добра изненада. Две грамадни морски чудовища, вероятно свръхдреднаути, постепенно се очертали в далечината. Към 10 часът един неприятелски хидроплан бързо се приближил до Порто Лагос и почнал да снове напред-назад, от изток на запад, над железопътната линия при Казълджа Кьой и да пуска бомби. Веднага наши два аероплана се дигнали да го преследват. Броненосците, придружени от четири подвижни морски единици, все повече се приближавали и достигнали на 3-4 км от крайбрежието, обърнали бордовете, единият почти на изток, другият почти на запад, заемайки по тоя начин позиция под тъп ъгъл. И започнали към 10 и половина часът обстрелването на същата железопътна линия и на някои мостове. Хидропланът сигурно е имал за задача да следи и коригира тяхната стрелба. Но твърде скоро той бил принуден от нашите аероплани да напусне полесражението и да бяга към Тасос, преследван постоянно от тях. Все пак морските оръдия продължавали обстрелването. С появяването на хидроплана и военните параходи началникът на тамошните войски генерал Колев се намерил при нашата брегова артилерия. Той незабавно поел лично ръководството на боя. Кръстосаният артилерийски огън на нашите оръдия бил особено бляскав по своята точност и съсредоточеност. След първият изстрел българските бронебойни снаряди обсипали двата броненосци. При първия удар, на палубите се показало силно движение. Един комин бил разбит. При това действие на нашите батареи, морските оръдия изоставили огъня си по железопътната линия и го насочили срещу артилерията. Посоката приблизително била доловена, но повече от това - никакъв резултат. Нашите оръдия непрестанно действували в продължение на около един час и будили неописуем възторг у пехотата, която непосредствено наблюдавала безпогрешните попадения. Набързо и безславно двата англо-френски великана се измъкнали от линията на изстрелите, придружени от другите четири малки единици, и изчезнали зад небосклона. Дали противниците са имали намерение да слизат на брега? Мъчно е да се допусне. Ако са искали да опитат каква е българската защита, в това са успели. Сега те знаят кой ги чака на Беломорското крайбрежие.

Във всеки случай, това малко по размери сражение има важно значение. За пръв път българската артилерия бе повикана да вземе участие в бой срещу англо-френската флота. На по-раншните покани и предизвикателства на последнята, нашите оръдия не се отзовали. Това е едно от най-характерните и достойно за всяка похвала качество на българската артилерия. Тя, гръмовитата разрушителка, предпочита да мълчи, когато не се отнася до едно сериозно дело, до една ясно поставена за разрешение задача. Но когато има поставена определена цел, достига я с точността на науката, с ловкостта на изкуството и с една непреклонна воля. За пръв път, от друга страна, българската пехота по това крайбрежие почувствувала своята изпитана вярна покровителка. Когато оръдията мълчат, пехотата у нас, както и навсякъде, особено при застой на действията, обича да подхвърля шеги и закачки. При Одрин бе същата история. Войниците знаеха, че има силна артилерия. От само себе си следва, че тази артилерия има своя задача и не е поставена за украшение, което впрочем е така грижливо маскирано за всеки поглед. Но все пак нашата прекрасна пехота не престана да любопитствува. „Е, като имаме толкова оръдия, защо мълчат?"

И никакви обяснения няма да задоволят никого... Към пладне край Бяло море отново настанала тишина, защото оръдията на двете страни почивали. Но сега вече пехотата не дава мир на артилерията. Зрителка на боя, както само едно море може да позволи, и както никога на полето не се случва, нашата пехота, изпаднала в буен екстаз от артилерията и от победата, от всички страни, като по вълшебен знак, подела лудо и несмълкаемо ура, което се предало по цялата жива верига към Деде Агач. Ни офицер, ни войник може да предаде бойното празненство на Беломорската българска войска. За това са потребни смелия размах на Христо Ботева и отмерения удар на Пенчо Славейкова. Но може би и тия певци на Балкана биха се смутили пред южното тинтявено небе и вълшебните егейски простори, еднакво непознати за българската творческа душа. Началникът на войските, радващ се на всеобща и безгранична привързаност, поради отличните му качества на полководец, поздравил подвига на артилеристите и бодрата боева готовност на пехотата, които от своя страна му устроили шумни овации. Войници и офицери се прегръщали, унесени в чувство на радост и мощ. И оттогава никой вече не смущава защитниците на България при Бяло море. Маслинените вейки тихо се люлеят от морския ветрец, и в играта на ясната зеленина и нежната белезникава синевина като чели се долавя някакъв символ за надежда към мир. Вълните едвам достигат до брега и се връщат назад, като в един пейзаж на Щъркелова. Кой знае какво си разправят в омайния техен шепот. Топли изпарения се издигат по цялата Беломорска България и бадемите цъфтят... (Сп. „Военни известия”, 7 февруари 1916 г.)

(Бр. 22/2017 на "Златоградски вестник")