+ Или за „родопската” инвестиция на Германия през 30-те години на ХХ век…

 

Димитър СЪБЕВ

 

 

Модерната мина

 

Преди развитието на рудодобива, големият град в областта е Момчилград, разказва Симеон Беловеждов в непубликуваните си спомени за началото на родопското рударство. Общинската управа на тогавашния Мастанли не пожелала да предостави на „Гранитоид” терен за фабрика, предпочитайки да запази мерите си за добитъка. Така шансът или бедата на индустриализацията пада върху Кърджали. Там се настаняват десетки германски техници и шлосери, които организират и надзирават дейностите в рудниците, фабриката и електроцентралите. На тази прашна строителна площадка през март 1940 г. слиза и инж. Шмикали. Сред миньорите в „Бориева“ и до днес се носи славата на свръхестествената германска прецизност. Веднъж един нит на стълб от въжената линия се разхлабил и български техник понечил да го затегне. Охраната веднага опряла автомат в нашия майстор – да не пипа, където не му е работа, има си отговорници за ремонта. Знае се със сигурност, че производителят на металната конструкция на въжената линия - фирма „Блайхерт” от Лайпциг, установява неточности в подадените й топографски данни и иска пълна повторна проверка. След което в Кърджали започват да пристигат в разглобено състояние железните части. Изкопите за фундаментите на решетъчните стълбове се правели на ръка. Екип от 120 магарета и 12 камили доставял строителните материали, железните конструкции се издърпвали до мястото на монтажа с биволски каруци. По линията работели 180 български шлосери под надзора на 12 германски старши монтьори. Освен това, 100-150 млади и силни работници от близките села пренасяли въжетата. Те се нареждали на малки разстояния един от друг и изтегляли въжето на рамо от стълб до стълб.

На линията от Кърджали до „Бориева“ са монтирани 152 стълба с различна височина в зависимост от теренните условия. Когато в началото на 1942 г. минният директор на „Гранитоид“ - Константин Константинов, дипломиран инженер, владеещ до съвършенство немски език, посещава МАД „Пирин“, той отбелязва, че предприятието работи с най-модерна за времето си техника. Тази констатация не е похвала: всъщност той изтъква пред началството, че въпреки големите инвестиции, дисциплината на обекта не е на нужното ниво. В мините трябвало да цари военен дух, а вместо това в МАД „Пирин“ имало интриги, дребни спорове за заплати и неуважение към началството. По-голям немец от германците, инж. Константинов изразява несъгласие и с метода на прокарване на галериите: миньорите следвали рудните жили, а вместо това трябвало строго да се съобразяват със зададената им посока, т. е. да бият направо. На това германската страна учтиво отвръща, че дипломираният инженер сигурно е прав на теория, но практиката в Германия е различна. Това само наляло масло в огъня. Константинов се сдобива с информатори, които следят колко руда товарят германците на въжената линия и колко отчитат в тефтерите си. Несъответствия, макар и не фрапантно големи, били установени от самото начало.

Според цитирания доклад на инж. Константинов, в МАД „Пирин“ до началото на 1942 г. са вложени 250 млн. лв. (около 80-100 млн. днешни лева). Изчисленията му сочат, че предприятието ще се изплати след 300-350 хил. т преработена руда. С други думи, то е национализирано малко преди да възстанови направената инвестиция. Но други документи намекват за прибиране на печалби още от първата година. Това не е чудно, предвид запазените позиции на германската група на входа и на изхода на дружеството. Според ръкописна бележка, запазена в Държавния архив, в рудниците и в обогатителната фабрика в Кърджали към 28. 02. 1941 г., са работили 963 души, от тях 54 чиновници.

 

Супа от

костенурки

 

Нека отново си представим контекста, в който това смесено българо-швейцарско-германско дружество е развивало дейност. След като през 1936 г. Фюрера дава нареждане германската икономика да е готова за война след четири години, прагматичният Хялмар Шахт се вижда в чудо, предвид оскъдните валутни резерви на Райха. Залежите на цветни метали в България, макар и не особено големи (при тогавашното ниво на проучванията) стават особено привлекателни, тъй като между София и Берлин действа клирингова спогодба и няма нужда да се плаща с чужда валута. Тоест на фирмите, изнасящи от България за Германия, плаща не германският получател, а нашата БНБ – в лева, по предварително уговорен курс. В края на годината Райхсбанк и БНБ си разчистват задълженията, т. е. правят клиринг. Германия продава на България собствените си минни машини и получава насреща десетки хиляди тона олово и цинк. При положение, че годишното производство на Германия и на Чехия към 1937 г. е 90 хил. т олово, доставките на още поне 15% от България не са за пренебрегване. Освен това влиятелни немски индустриалци правят добра сделка. Само като пример - целевата печалба, обсъждана от „Гранитоид“ с германската индустрия през 1931 г., е минимум 18%. Това е едната страна. Другата би трябвало да е интересът на България да се развие, да се индустриализира с помощта на мощна икономика на гребена на тогавашните технологии. На практика отсреща стои огромна изостаналост и бедност, която трудно се побира в днешния ум. В родопските рудници през 1940-те се наблюдава сблъсък на два свята, отдалечени един от друг с векове. Показва го например страхът на местните миньори от вибрациите на въздушния пистолет. Още по-многозначително е разпореждането на германския технически ръководител, че миньор, който не си изяжда храната в стола, се предупреждава с уволнение. Родопчаните не били злояди. Просто вместо да си изяждат яденето, те предпочитали да го носят на децата вкъщи. Само че германците се нуждаели от силни, тоест добре нахранени работници и тази саможертва не ги устройвала. Какви ли мисли се крият зад усмихнатите лица на миньорите в стола, греещи от пропагандната снимка, публикувана в сп. „Сигнал“ през 1943 г.? Работниците, които не ползвали столова, преживявали с „малко царевичен хляб и едно лимонадено шише със силно разреден айран от козе мляко“, пише Беловеждов, като допълва: „В района на мините има много зайци и костенурки“. 

 

Няма кой

да разкаже

 

За предишния режим бе важно да внуши, че огромното ГОРУБСО, с 13 хил. души персонал, е плод на българо-съветската дружба. Това действително е така, но както видяхме, през 1950 г. планината отдавна не е девствена. В мълчанието за германския период има нещо много по-страшно от комунистическа пропаганда. Отдавна няма жив миньор, който да разкаже за онези години. И причината не е в срока на човешкия живот, който в чиста планинска среда често надхвърля 90 години. Силикозата – миньорската болест, причинявана от вдишване на най-дребните частици кварцов прах, който се образува при дълбаенето на рудата, е покосила хиляди мъже в региона. Вина носи „сухото бурене“, когато пробивната машина троши скалата без овлажняване. 40 дни сухо бурене са напълно достатъчни да вкарат и най-силния човек в гроба, твърди специализираната медицина. А водното бурене е въведено чак в средата на 1950-те.

Работникът Медин от село Бориново, има 27 години стаж под земята. Баща му работел в германските мини и починал на 40-годишна възраст – през 1960 г., когато синът бил на 5 години. „Сухото бурене!“ - казва мъжът, извръща поглед и млъква. Бащата на Павел Каменов от село Ерма река – Хасан Ахмедов Карахюсеинов, си отишъл на 32 години, през 1954 г. Започнал като миньор при германците на 18-годишна възраст. Същата участ сполетяла и брата на Хасан – Мехмед Карахюсеинов. И той работил при германците, и той починал по същото време. Коментарът отново е „сухо бурене”.

Но Павел е по-разговорлив. Той споделя, че баща му оставил четири деца. Тъй като работел за капиталистическо предприятие, жената и децата не получили пенсия и трябвало да преживяват с 30 лв. социални. Сега е добре, от 20 години взима голяма пенсия. Дали наистина „германците“ са виновни? Миньорите са категорични, че начинът им на работа днес не се различава от този през 1940-те. Надали инвеститорите са виждали в работниците нещо повече от средство за извличане на печалба. Но в ценните спомени на Беловеждов, който дълго е събирал документи и разкази на очевидци и през 1990 г. се осмелява да ги запише, на няколко пъти се споменава, че в „Пирин“ сухото бурене не е било практика и се е наказвало строго: „Миньор, който се хване да върти без вода, се изпраща временно канавкаджия“.

Може би трябва да се помисли за въздействието на няколкото преходни години след август 1944 г., когато германските ръководители със семействата си тихомълком напускат Кърджали, а рудниците и фабриката започват да се самоуправляват от работнически колективи. Германската разработка на родопските мини е важен и недостатъчно осветлен момент от по-новата ни стопанска история. Очевидците са мъртви, архивните материали са непълни, голяма част от тях неволно или умишлено са унищожени. Но тук-там из планината още се срещат следи от германската рудна авантюра. Ловците се натъкват на никелирани стълбове от германски електропроводи, носещи щампа „1941”. Те не просто още стоят изправени – те са поразително запазени благодарение на отличната си конструкция и качествените материали.

 

С известен риск авторът фотографира останките на товарната станция на германската въжена линия на „Бориева“. От немарливост, от сантименталност, от респект или неизвестно по каква причина, делото на инженер Шмикали било оставено непокътнато на произвола на времето. Впрочем, не всяко парче желязо ще изглежда по същия начин след 73 години в планината. По-голямата част от въжената линия, разширена по времето на ГОРУБСО – от същата лайпцигска фирма „Блайхерт”, няма този късмет. Преживяла залеза на две световни империи, през 1990-те тя е нарязана за скрап. Но това е вече друга, далеч не толкова увлекателна история…

 

(Бр. 18/2017 на „Златоградски вестник“)