+ Или за „родопската” инвестиция на Германия през 30-те години на ХХ век…

Димитър СЪБЕВ

Инженерна романтика, трудов героизъм и зловеща болест крие забравената история за началото на модерния рудодобив в България. Рудник „Бориева река“ през 1943-та, с германската въжена линия в центъра - тази безценна картина се съхранява в кабинета на изпълнителния директор на Горубсо-Мадан. Настъпил звездният час на германския инженер Шмикали.

След 18 месеца усилен труд в изключително тежки условия, най-сетне била готова за пускане невиждана по тези земи инсталация - въжена линия с дължина 41.6 км, предназначена да пренася хиляди тонове скална маса от отдалечения планински рудник „Бориева река“, до новата обогатителна фабрика в Кърджали. Мнозина се питали дали някъде по трасето нещо няма да се счупи. За да разсее съмненията, инженерът се качил в първата вагонетка, наредил да натоварят жена му и децата на втората и заедно поели на 8-часова обиколка по въздуха. Посрещнали ги обратно с овации. Миньорският фолклор в района на Мадан е съхранил този типичен български митологичен мотив: майсторът залага най-ценното, за да докаже изкуството си. Големите инвестиции до 1944 г. на Минно акционерно дружество „Пирин” в Източните Родопи, обаче, са напълно реални. Този българо-германски проект за разработване на оловно-цинковите залежи в Златоградския и Маданския край дълго време бе потулван, но споменът за „германците” не е напълно изличен.

Преди да дойдат

германците

Първата модерна родопска мина започва работа още през 1928 г., и то с роден капитал. Историята й също граничи с приказка. Пътувайки из Родопите, писателят Антон Страшимиров попада в затънтеното село Боево. Докато разговарял със селските старейшини, те му показали късчета блестящи минерали. Част от богат оловно-цинков пласт се подавал като козирка на пещера, в която местните при лошо време подслонявали добитъка си. Връщайки се в София, Страшимиров дал камъчетата на добрия си приятел инж. Иван Савов. Минният инженер възкликнал: „Това е голямо богатство, особено ако запасите са промишлени!”

Лабораторният анализ показал 10-15% съдържание на олово, над 20% цинк и наличие на сребро, злато, кадмий, мед и други ценни компоненти. С присъща само на инженерите романтика, Савов продава големия си чифлик в Северна България, основава МАД „Родопски метал” и започва добив и флотация на оловно-цинкови руди. Концесията си кръщава „Страшимир” - в чест на писателя. В един съвсем див район се прокарват пътища, изгражда се фабрика, строят се жилища и битови сгради за миньорите. Дори днес, потънала в бурени, административната сграда на входа на закрития рудник изглежда внушително. Предприятието на инж. Савов е национализирано през декември 1947 г. Тези ранни успехи не оставят равнодушен „Гранитоид” – най-голямото индустриално предприятие у нас до национализацията. Днес бихме го нарекли конгломерат - то има поделения за строителство, цимент, електричество, въглища и търговски контакти от Южна Америка, през Лондон и Виена, до Близкия изток. Негов двигател е Едуард Наудашер – инженер и предприемач с отлични връзки в Берлин.

При ликвидацията през 1947 г., акции в „Гранитоид” притежават близо 400 лица, включително 53-ма швейцарци, а българи държат 42% от капитала. Но в края на 1920-те „Гранитоид” прави подробно геоложко проучване на Източните Родопи и получава там няколко концесии. Разработването им явно е твърде голяма лъжица дори за такъв гигант. Деловата кореспонденция, която се пази в Държавния архив, показва, че през 1931 г. преговорите с германски концерн за финансиране на оловни мини в Родопите, са в доста напреднала фаза. Но периодът след Голямата депресия е неподходящ за подобни начинания – цените на металите на световните борси са много ниски. Чак през 1936 г., когато Райхът влиза в ожесточена надпревара във въоръжаването с Великобритания и нуждата от ресурси става болезнена, Берлин насочва поглед към далечните планини на Балканите.

Защо „Пирин”, след като става дума за Родопите?

„Гранитоид” прохожда в минния бизнес през 1918 г., разработвайки находището на въглища в днешното село Брежани, община Симитли. Когато учредява през 1934 г. ново минно акционерно дружество за цветни метали, „Пирин” е вече нещо като запазена марка на компанията майка. Впрочем напълно е възможно да е търсена и географска дезинформация. Бизнес писма свидетелстват за нездравия интерес на британски информатори, представящи се за предприемачи, към оловните мини в Родопите. Берлин възлага сериозни надежди на този проект. В едно вътрешно писмо на немски от 19. 06. 1936 г. се твърди: „За да се придвижи това начинание възможно най-бързо и за да не се забута то из канцелариите на Райха, г-н д-р Шахт настоява всички материали във връзка с оловните залежи, да му се изпращат лично по най-бързия възможен начин”. Това е не друг, а Хялмар Шахт – легендарният директор на Райхсбанк, победил хиперинфлацията през 1923 г., който по настояване на Хитлер, през 1934 г. поема и икономическото министерство.

Инвазия

в планината

В средата на 1930-те са положени значителни усилия, за да се докаже, че родопските концесии разполагат с промишлени запаси. Но договор за разработването им е подписан чак след като българската и германската държава дават гаранции за проекта.

В началото на 1939 г. две силни компании от Кьолн – „Ото Волф” и „Фелтен и Гийом”, стават съдружници на „Гранитоид” в МАД „Пирин”, като придобиват 50% от акциите. По договор т. нар. немска група ще достави машините и ще финансира строителните дейности. В смесеното дружество германците си запазват техническото ръководство, а за „Гранитоид“ остава търговският отдел. Разделението на функциите оставя впечатление, че двете страни са равнопоставени. На практика търговската схема е фиксирана от самото начало. Изкопаните руди ще се превозват до изградена от германците обогатителна фабрика, след което концентратът ще се изнася в германския металургичен завод „Щолбергер цинк” край Аахен. Българската функция по-скоро се свежда до доставчик на полезните изкопаеми и на евтин труд. Но пък „Гранитоид“, чиито интереси в минния бранш не се изчерпват с „Пирин“, получава достъп до безценно германско ноу-хау. С известно забавяне, породено от трудните планински условия и от военновременната обстановка, предприятието започва работа през август 1941 г. Вътрешна справка показва добив на 33 хил. тона руда в периода септември-декември 1941 г. От нея са произведени 7 хил. т метален концентрат и по-голямата част е незабавно изпратена в Германия. През 1943 г. производството се повишава до 96 хил. т руда, а общо за периода, когато предприятието работи за нуждите на военна Германия, от рудниците „Гюдюрска” и „Петровица” са извлечени 285 хил. т руда.

При проучванията от 1929-1935 г. се е натрупало значително количество сурова руда – собственост на „Гранитоид”. За да се оползотвори тя, а и за да се провери новият търговски маршрут, през февруари 1940 г. няколкостотин тона са пратени за преработка в завода в Аахен. Извозени са с камиони от Златоградско до гара Пловдив.

„При известните лоши планински пътища, при заснежавания и бури ставаше нужда да се разтоварва често пъти (от камионите), поради невъзможност да се мине и да се претоварва на други коли”, докладва служител на компанията. В това отношение въжената линия, свързваща „Петровица” и „Гюдюрска” с „Бориева”, а „Бориева” - с Кърджали, е изглеждала като Прометеев дар. 

(Краят – в следващия брой)

(Бр. 16/2017 на "Златоградски вестник")