Янко ГОЧЕВ

 

 

 „Много са! Повече от нас са! Паплач! Но момчетата не искат да знаят! Все на месо бият. Полето покрихме с леш. Ще ги избием всички” (Неизвестен войник от 8-и пехотен Приморски полк, изгубил в бой с руските агресори в Добруджа двама от своите командири); „Падналите бяха много… Толкова много, че за да се приберат от гробарите, до всеки убит войник се забиваше пушката му. И от хилядите изправени пушки степта замяза на лозе. Това беше най-страшното…“ (Антон Страшимиров)

 

Добрич е освободен на 4. 09. 1916 г. от подвижния резерв на Варненския укрепен пункт на ген. Тодор Кантарджиев. В следващите три дни обаче край града се водят кръвопролитни сражения, известни като „Добричка епопея”, от чийто изход има значение за хода на Тутраканската операция. Необходимостта да се задържи Добрич е голяма, тъй като градът е важен възел на телеграфни съобщения, както и изходен пункт на шосетата за Варна, Силистра, Балчик, Меджидие и Черна вода. През него минава жп линия, свързваща най-важните градове на Северна и Южна Добруджа. Местността около града е хълмиста, като на север започва Добруджанската равнина. Тя е напълно открита и подходяща за маневри на големи войскови единици. Добрич е обиколен от пояс обикновени редути и стрелкови окопи. Позицията, която малобройните български войници трябва да заемат, се намира на 2-4 км северно от града. Отбранителната линия е във формата на дъга, като изпъкналата част е насочена към противника. През нощта на 4 срещу 5. 09. 1916 г. войниците заемат стрелковите окопи, като цяла нощ се занимават с тяхното укрепване. На следващия ден, около 6 ч., противникът открива артилерийски огън по българските части, които все още се окопават. Високо над позицията се виждат сиви кълба от експлозии. Завързва се пушечен и картечен двубой. Румънските войски, с неколкократно числено превъзходство, настъпват срещу окопите. Срещу тях се намират едва 9 роти, както и 2 скорострелни батареи, които още не са пристигнали на позицията. Скоро в града започват да се връщат много ранени войници. В най-големия разгар на боя, всред пушечния и картечен огън, изведнъж прозвучава сигналът на настъпващата руска кавалерия. На левия фланг на позицията се появява 3-ти Смоленски улански полк, в състав от шест ескадрона, който скоро се понася в атака. В окопите на българските войски цари тишина. Единствено се долавят отделните команди на офицерите: „Здраво по местата си, момчета! Мерник 1000, в гърдите на коня, залпове, огън по конницата!“

По настъпващите руски кавалеристи е открит пушечен и картечен огън. След няколко залпа строят на противника е разреден, а почти половината от конниците са убити или ранени. Два ескадрона отстъпват назад. На земята са повалени много, а други са все още влачени от конете си, които препускат объркани в различни посоки. Няколко по-буйни, които не могат да бъдат удържани в устрема си, прескачат българските окопи, повличайки ездачите със себе си. В същото време по шосето се движат батареите на майор Илиев, препускащи за позицията. Един от атакуващите ескадрони, начело с полковник Калмиков, се понася към артилерийското отделение. Забелязал това, командирът на батареите разгръща оръдията и открива огън. Почти целият ескадрон е унищожен. Няколко конници, все още влачени от конете си, достигат позицията на оръдията, където са убити от артилеристите. Оцелелите от атаката са покосявани от единична стрелба. Полковник Калмиков пада тежко ранен в хълбоците, зад един от стрелковите окопи. Впоследствие руският офицер е откаран в болница във Варна, където умира от раните си. Забавянето на батареите, както и атаката на руската кавалерия, дава възможност на румънската пехота да се приближи до българските позиции. След интензивна стрелба, цялата верига скача от окопите си и с вик „ура“ се хвърля в атака „на нож”. „Ротата, като даде няколко залпа по противника, започна да настъпва пълзешком. В това време противникът откри убийствен артилерийски и картечен огън по нас. Поручикът с револвер в ръка вървеше пред ротата, но ето, че няколко куршума го повалиха на земята! При падането ни каза: „Напред, юнаци! На нож!“.

Командването на ротата пое подпоручик Бояджиев, но и той падна ранен. Паднаха взводните подофицери на 1 и 2 взводове” - редник Б. К. Астарджиян. Разколебани, румънските войници се обръщат и отстъпват, оставяйки много ранени и убити. Само пред сектора на 8-ма рота от 8-и Приморски полк има около 400 трупа. През вечерта са изпратени усилени патрули напред. Останалите войски остават на главните позиции, където се занимават с укрепване на отбранителните съоръжения. Цяла нощ санитарни части и доброволци от града обикалят полесражението, прибирайки ранените. Сутринта на 6. 09. 1916 г. показва покъртителна картина пред фронта на позицията. Полето е покрито с телата на убити вражески войници и коне. Между тях лежат в агония все още живи, но тежко ранени. От посоката на настъплението се виждат следи от локви кръв, а по цялата шир са разхвърляни откъснати човешки тела, крайници и раздробени черепи. Миризмата на отминалата касапница се разпространява и в скоро време привлича гарвани, които кръжат над бойното поле. Нестроеви долни чинове събират купчините изоставено вражеско оръжие, боеприпаси и облекло. Поради липса на достатъчно обмундироване, много войници са длъжни да носят руски и румънски униформи, както и ботуши на убитите.

През целия ден върви усилено окопаване и разпределение на войските по цялата позиция. Пристигат подкрепления, които заемат своите отбранителни рубежи. Привечер, в района около село Езибей (дн. Паскалево), се появява вражеска артилерия, която скоро открива огън. В същото време руски войски, в състав от шест дружини, се понасят фронтално. Поради приликите между българското и руското обмундироване, сивият цвят на униформите им, както и бойният вик „ура“, добре познат на нашите войници, първоначално внася заблуждение в окопите. Впоследствие срещу настъпващата пехота е открит огън, който я кара да залегне и да започне да се окопава. На българските войници е заповядано да контраатакуват и скоро защитниците с гръмко ура се понасят в щикова атака. Част от вражеските войски отстъпват назад, повличайки и подкрепленията със себе си. Някои войници се задържат на позициите си, където са унищожени. По това време, в крайния десен участък на позицията, се водят боеве при село Геленджик (дн. Победа) срещу няколко руско-румънски дружини. Издадена е заповед селото на всяка цена да бъде отнето от противника. След извършена нощна атака от три страни, като се водят схватки по улиците на селото, врагът е отблъснат. В боевете е ранен полковник Панайот Минков - командир на 8-и пехотен Приморски полк, който умира от раните си в София. Новината за падането на Тутраканската крепост на 6. 09. 1916 г. бързо се разпространява, което и променя ситуацията на Добруджанския фронт. Двудневните атаки на съглашенските войски при Добрич завършват с неуспех. Руският генерал Андрей Зайончковский получава заповед да превземе града на всяка цена. Решителното настъпление е назначено за 7. 09. 1916 - последният и най-критичен ден от сраженията при Добрич. Тогава Добрич е почти овладян и само намесата на Конната дивизия на ген. Иван Колев на бойното поле спасява града от унищожение, а жителите му - от клане.

 

 

Иван ВАЗОВ

Добруджанска

конница

 

Не конница - морски

вълни побеснели,

сонм зверове горски

от гняв пощръклели;

 

не конница - буря

от бесни демони,

що всичко катуря

ил тъпче, ил гони;

 

не конница - хала

от саблен звек, блясък,

от цвил, ура - цяла

от топот и трясък,

 

блян вихрен понесен

над степ ековита,

ужасната песен

на конски копита!

 

Не конница - лава

в димящи талази,

в прах, гръмот и слава

летящи витязи!

 

1916 г.

 

(Бр. 14/2017 на „Златоградски вестник“)