Розалин ХАДЖИЕВ

Вървим с Руско по стария път над Златоград. На пътя и днес му викат "Плетеничката". 

Той е яхнал младо, пъргаво конче, пък аз крачкам послед него. Ще ходим на неговата колиба, в местността „Инельково”, да му кастрирам су́ровото теле, че е станало голем езитин – „яха кравана и са попуска да ма нарудани” - вика Руско.

Пътят пеша е малко повече от половин час. Затъжил се за раздумка, Руско не млъкна през целия път.

- Айсва, равносо место айтув, десо видиш, зовът гу Парову. Имелу е, когано е имелу, некакъв си Паро. Какъв е бил, никой не знае и не помни. Дигнал са е от тука, та е набил, дену е набил – адно име Парово е останало от него… Пък ейтам, в падинана, Шъковци са имели место „Керемиде”. Правили са и са горели  керемиди. Още си седи вадана, дену е текла водъна. Има айтам хубава кепирова пърст. Месили са чамур и са фърнели калъпе. Нва гу и я помня, ага бех мучко дете, оть им съм носил вода. Моен  стар деду е от Албания. Бубайко му е бил чаушин през османско време. Имел е леля, женена у Кюртювце. Ага са е бил родил дедо, леля му яце е искала да го види. Прадедо дошъл тогава нах Златоград. Донел дедо в цедило, на гарбън. Хубаво, ама границата са затворила и той останал в Златоград. Леля му го изкутила. Ага понарал, отишъл заврен зет у Инджовци. Те не са имели мъски деца. Тогава им рекъл: ще дойдам у вам зет, ама ще са водя Чаушов, какно е бил албанскиян ми деду. Старите инджовци имели много брави кози и овце. Пасели ги на Памакли, дену айсе е прикарана границана с Гърция.  Имели айтам колиба и герми. Колили ягнета и ярета, да ядат. Щуно изядат за два деня, изедат, на третиян ден останалоно фърняли на кучетана. Летно време бърже са разваляло месоно. Кожана айнугава е била по скъпа от месону. Ага са сберели повечко кожи, ги носел да ги продава и парине обращал в алтъне. Стара моя разправяше, сбирал ги в халвена кутия. Скривал ги по дамън в обелкине от мисиран. Хубаво ама аднъж в пазарскана кавя гу подшилкали зевзеци, чи нева алтъне слънце не видюват, та щели да  са удбавят - ръжда да фатят… Деду е бил колибарин чулек. Нва му са окачило. Прибира са на колибана, постила на харманан козиньов чувал и изкарва алтънене, та да ги фати слънцену… Пък стара попоглевала от пенджурана, ама той я изфирил, да ни гл`ъда. Скривал ги на место, дену само той си знаел. Ага застарел, гу удрила дамлъ, та спрел да дума. Лу показвал с ръкана нагоре, към таванан. Нашине тръсили алтънене, тръсили, ама нищо не нашлили… Ага прекарали айсешнаса граница, ги изфирили от старана колиба. Станало сбално и за люде, и за хайване. Мойна стара баба имела син по Турция. Рекла: тува нема хлеб, ще вървя да бегам нах Турция! Била опулена бабица -рекла да бега и избегала. Отишлъла първо на Гюмюрджина. Хубаво, ама тогава България и Гърция са са били разбрали избегалине да ги вращат. Баба я фатили и я затворили в полицияна и са щели да я върнат. Тогава баба са вазрукала: „Кутри е айтува ней-големият началник. Ищам да думам с нега!” Завели я гърцине при баш началникън, пък те изкарала от пазвана три бешебира /пендолири/ и му рекла: „Давам ти айсева три бешебира. Единият да дадеш на чулек да ми изкопае гроб, другият тебе - да ма примажиш, и третият - да ма погребът. Ама назад са ни вращам!”

Началникън слушал, колкону слушал, по адно време му закапали сълзи от очине. Рекъл й: „Бабо, бабо, какво ли бално си притеглила, та айтей да думаш…”

Върнал си й алтънене. Закарал я на Дедеагач, та платил с негови пари на гемия, да я закара надену е била търнала. Та айней извадила късмет баба – хем си й дали алтънене, хем й платили да я прекарат с гемия. И айнугава е  имелу людие…

(Бр. 6/2017 на „Златоградски вестник“)