+ Казва пред ЗВ проф. Веселин Василев, психолог в ПУ „Паисий Хилендарски”

- Проф. Василев, като че ли една ваша отдавнашна мечта е вече осъществена с идването ви в Златоград?

- Когато наскоро се откри възможност да тръгна, макар и с делова задача, за Златоград, не се поколебах, защото бях чувал много неща за него от мои приятели, знаех, че е изключителен град, в който има и доста възпитаници на Пловдивския университет. И когато дойдох тук, всичките ми очаквания не само се потвърдиха, но се оказаха и надхвърлени. Градът наистина е много интересен, личи си, че има дух, своя атмосфера, неслучайно тук е първата родопска църква, неслучайно оттук започва и националното просвещение за региона. В известен смисъл може да се завиди на хората, които живеят тук, пожелавам на Златоград да се развива така, че да задържа, но и да привлича повече млади хора в него.

- Кажете ни нещо повече за „задачата”, която ви доведе тук.

Задачата, която ме води в Златоград, е свързана с една инициатива за създаване на центрове за квалификация на учители, т. нар. Национални педагогически центрове към регионалните инспекторати по образование. Темата на съвместната ни работа с група местни учители, е повишаване на мотивацията за учене. Тя е и много актуална, и много сложна, защото не е тайна, че непрекъснато спада мотивацията на нашите ученици за учение, както е впрочем и при студентите, но при учениците нещата са особено сериозни. Учителите непрекъснато се сблъскват с понижение интерес на децата и позицията, която споделям при разговорите си тези дни, е че за да бъде подържано едно приемливо равнище на мотивация за учене у учениците, не са достатъчно само отделни учебни мерки. Няма такива „хитрости”, такива рецепти, които биха могли в сегашната цялостна образователна система у нас да осигурят висока мотивация. Нашата система се нуждае от изключително дълбока промяна и реформа, в противен случай нямаме висока особено големи шансове да се преборим с понижения интерес.

На първо място нашата образователна система страда от един изключително тежък недостатък – тя пет пари не дава за някакви лични потребности и интереси на ученика, не се съобразява какво той се кани да постигне в живота, на какво ще се посвети, каква професия ще избере. Системата учи всички ученици по абсолютно еднакъв модел и това, че има известен брой различни училища не променя кой знае колко нещата, манталитета, духа, философията на нашата образователна система.

Вторият тежък недостатък на системата ни е, че тя не подготвя ни най-малко децата практически за живота – нито директно за професия, нито пък се старае да осмисли знанията, които те усвояват. В нашето училище е навлязъл дълбоко един сциентизъм, т. е. науката с натиск набутва всичките си творения и произведения в главите на учениците, които се обучават на големи теоретични подробности и понятия. Ще си призная, че и аз изпитвам известна вина, че години наред е трябвало да говоря така на своите студенти, но ако така е било години наред, не означава, че така трябва да се продължава. Нека да си отчетем грешките и да ги анализираме.

- Това състояние на нещата, което очертавате, навярно е причина в момента отвън да ни оценяват като твърде занижено ниво на образованието, където по определени критерии дори една Турция ни задминава?

-  Ако тези оценки биха се поднесли малко по-безцеремонно, то те ще звучат ужасно. Защото мекият тон, с който ни ги съобщават, не променя трагичната им същност. Те са леко завоалирани и доста тактични от типа: „В българската образователна система има прекалено високи академични очаквания от учениците”. Това на обикновен език означава, че „вие просто не знаете какво искате от вашите деца”. И не само Турция, много други страни ни минават, защото в образователното министерство никой никак даже не се замисля за начини да се поподготвят учениците за живота, училището е една самоцелна организация, тя работи за себе си, а не за учениците си...

- Какъв е изходът, откъде трябва да се започне?   

- Тези неща обсъждахме и ще продължавам да споделям с колегите, че именно отдолу учителите да поискат промяна в системата, защото те самите стават нейни жертви. Ако от тях не тръгне едно такова искане, не виждам от кого, министерството е една невероятно консервативна структура. Давам си сметка, че ако се намери един ден министър, който да започне да прави необходимите реформи, той ще изхвръкне от поста си на третия ден, той няма никакъв шанс, отгоре няма как да се случи промяна, те нямат импулс, мотив да се случи това. Най-често министърът не разбира от образование, той е само едно политическо лице. Хората под него пък се занимават повече на кого да дадат или подарят еди-кой си имот, затова е по-лесно да крепят статуквото, изгодно им е това, защото то им запазва позициите горе. Изумявам се от едни такива твърдения, че нашето образование се е уморило от реформи.... Ако не беше толкова тъжно, щях да се скъсам да се смея. Следя буквално от една педя разстояние образованието и съм петимен да видя една ей такава сериозна реформичка в системата, откак съм съзнателен човек, и не съм я видял. Вървят само едни козметични измислени нещица, които нищичко не засягат издълбоко. Струва ми се вече, че ако самите учители не започнат да дават ясно сигнал, че това положение е нетърпимо, няма как да се започне. Най-малкото учителите са твърде умни хора, а те не могат да усетят главното в живота при своя труд -  удовлетворение от работата.

- Пловдивският университет е за нашия район педагогическата база, какви стъпки се предприемат там в това отношение? Чувам, че е едно от модерните наши образователни средища... 

- Все пак, университетите в България готвят учителите по модела на науката. И ги готвят така, че ги изпращат в училищата като емисари на самата наука. Учителите често като че ли са напомпани с такъв начин на мислене, че трябва да донесат науката от университета до всяко кътче на страната, до всяко детенце. И никой не си дава сметка, че науката е за един от 500, останалите вероятно няма да се занимават с наука. Затова разминаването на училището със самия живот е голямо. Мисля, че в нашия педагогически факултет голяма част от колегите са наясно с нещата и може би затова са необходими сегашните центрове, които стартираме по региони. И аз се радвам, че можах именно в Златоград да споделям някои неща, важни и мисля полезни за общата ни работа.

Разговаря

Ефим Ушев

(Бр. 20/2008 г. на „Златоградски вестник“)