+ Михаил или Пьотр е името на човека от бронзовия барелеф на златоградската Нашевска къща?

 

Ефим УШЕВ

 

 

Когато днес говорим за освобождението на Златоград преди 95 години (1912), като че ли забравяме за една друга дата, с 34 години по-ранна, която с право следва да смятаме за първото наше освобождение – 1878 г. И от която следващия месец – януари 2008, трябва да празнуваме кръглата 130-годишнина.

(Забравяме я тази дата и може би не е могло да бъде другояче – нали Златоград си остава в пределите на турското управление дори и според Санстефанския мирен договор от 3 март 1878. Заедно със Западна и Източна Тракия, с Южните Родопи и Македония.)    

 

Тогава, както е известно, но нека припомним, в Даръдере влиза част от една кавалерийска дивизия на победоносната руска войска, прогонваща остатъците от разбитите османски орди, изтласквайки ги към Беломорието и Анадола.

Известно е и единственото останало изречение от нечия грижлива ръка, запечатало този миг при нас на чист български език във вътрешността на една религиозна книга, запазена и до днес в златоградския музей: „На 19 януарий (бел. ред.- 31. 01. нов стил), 1878 лето влезоха в града ни руски войници, сахатят на осем и половина по турски.”

Все по това време са освободени огромни части българска земя – от Самоков през Смолян и Златоград към Ивайловград.

Ръководител на този победоносен за нас поход е полковник Черевин, на когото дълго време не знаехме първото име, а когато го научихме, то се оказа погрешно.

С неизвестни по извора си сведения, дошли от заниманията на златоградските ученици от тогавашния ученически експедиционен отряд в гимназията, разпространихме, че първото име на Черевин е Михаил. Всички по-сетнешни проучвания, включително и от руски архивни източници, не успяваха да потвърдят, че военачалник с името Михаил е съществувал.

Затова пък руските източници ни осведомяват за генерал-майор Пьотр Александрович Черевин, чийто живот и жизнен път съвпадаха с времето на нашите известия за влизането на руските войски в страната, а в частност и в Златоград.

Към това име ни насочват и от руския клуб в Самоков, осъществил кореспонденция с някои руски хранилища на историческа памет, тъй като и техният град свързва освобождението си с похода на Черевин, макар и с по-щастлива съдба от нашата, защото след 1878 Самоков завинаги остава в пределите на освободеното ни отечество. Според ръководителя на този клуб – Спаска Шехтова, явно става въпрос за заблуждение, макар и с неизвестен адрес. За единственото писмено споменаване на име като „М. Черевин” свидетелства местен тамошен учител преди много време, без обаче да може днес да си спомни и посочи източника.

Шехтова дава едно приемливо предположение – „М. Черевин”, дало основание да се предполага за М като „Михаил”, е взето откъснато от изречение, където името е изписано вероятно като „Ген. М. Черевин”. А това без съмнение трябва да четем като „Генерал-Майор Черевин”, какъвто военен чин дошлия при нас през 1878 полковник е станал в по-късните години от своя живот.

Сега нека се обърнем и към документите в руския централен военен архив, до които благодарение на интернет връзката можем да се докоснем.

От тях можем да разберем, че П. А. Черевин е началник на охраната при император Александър ІІІ, където е генерал адютант през 1880 г. Единствената негова снимка, която намираме в книгата на Обнински със заглавие „Последния самодържец”, е поразително сходна с тази от нашия барелеф, поставен в края на 70-те години на Нашевата къща в центъра на града.

За края на земния път на ген. П. А. Черевин също черпим ценно сведение от руския военен архив – в „Дневник”-а на император Николай ІІ, страниците на който публикуваме за първи път, изреченията за Черевин са собственоръчно подчертани от самия самодържец и са включени в частта за периода 1895-96 г.

Запис от 19. 02. 1896 г. за смъртта на П. А. Черевин, предаваме го в оригинал:

„Грустно начался сегодняшний день. В 9 ½ отправился навестить Черевина;

с утра ему стало гораздо хуже и всякая надежда пропала. Он тихо скончался при мне и за несколько минут еще говорил со мною. Невыразимо жаль его; тяжело терять такого вернаго честнаго друга”.

Така, уточнявайки името, а и научавайки нещо ново за последните дни на златоградския освободител от времето на Руско-турската освободителна война (1878), ние сякаш се подготвяме да отбележим, въпреки всичко, идващия 31 януари – 130 години от краткото, сякаш символично освобождение на нашия градец.

Датата, след която дълго, в продължение на 34 години, се подготвяхме - нравствено и духовно, много често с кръв, за онези трагични дни на 1912 г.

Когато щяхме да влезем в пределите на родната ни България. Завинаги!

 

(Бр. 22/2007 г. на „Златоградски вестник“)