Тя се казва Диляна Шехова – жена, майка, родопчанка, българка в чужбина…

И всички останали свои лица, които човек опознава през целия си живот. Какво е да направиш пълен завой от добре уредения си живот и да се впуснеш във водовъртежа на новото начало? Вижте в разказа на една златоградчанка.

 

…

Идва момент в живота, в който заставаш на кръстопът и се налага да направиш избор и да поемеш в нова посока. От доста време ми беше в главата какво е да работиш и живееш в чужбина?. Време ми беше да се впусна в нещо ново и непознато за мен. По принцип съм такава: по-добре да се гмурнеш и да пробваш, отколкото един ден да си блъскаш главата с думите „защо не опитах!“ Като цяло идеята при всички българи, които напускат страната си е за по-светло, уредено и безпроблемно бъдеще. Наложи се да оставя семейството си, близките, да напусна приятната си и интересна работа…и да се озова тук - оптимистична, позитивна, готова за всичко, което трябваше да последва.

 

Е, определено

си трябваше търпение

 

Търпение да изкараш документи, докато намериш работа и естествено доста време трябва да мине докато създадеш нормален начин на живот със собствено домакинство.

Озоваваш се в напълно чужда среда, с различна система, с различна демографска структура, без приятели, без социална среда…сам пред новото. И започваш нов живот, от нулата. Животът тук е рутина и дори времето е програмирано (сякаш някой натиска бутона STOP на хубавото време през уикендите. Уличките са еднакви, къщичките са еднакви. Има толкова указателни знаци и табели и новата информация се повтаря многократно, че не се налага да мислиш изобщо (в началото това те дразни, нали сме си българи, свикнали сме да ни е трудно). Да…всичко е направено адски опростено. Трудно е докато пречупиш българския си мироглед върху нещата. Определено трябва да забравиш за честия социален живот с приятели, слънце и балкански живот.

В началото, докато бях в търсене на работа, осъзнах какво всъщност е българин в Англия! Всички работят, излизат рано сутрин и се прибират вечер, някои дори имат втора работа, правят overtime часове, други излизат за работа вечер и се връщат сутрин, а почивните дни са винаги неопределени и оскъдни. После се прибираш в къща, напълно различна от българската (много стряскащо ми беше тясното коридорче и стълбите), пълна с други хора, ползвате общи баня, кухня…просто кошмар.

Сами разбирате, че ще е много лошо, ако си от хората, които не са свикнали да се съобразяват и не са живели в такава обстановка преди… Или свикваш, или си заминаваш. В началото бях готова за второто. Все пак нямаше логика да седя и да безделнича или пък да работя тежък труд, докато в България имах това, което ме удовлетворяваше. Реших, че или ще живея по-добър живот, или няма смисъл от толкова голям компромис със себе си. В последствие вече всичко се нареди. Скоро ще направя две годинки гостуване тук…

Два месеца след стъпването ми на английска земя,

 

намерих “приемлива”

за мен работа –

 

Quality assurance (работата е office based, с влизане за проверка във фабрика и желаните от мен почивни дни – петък следобед, събота и неделя). Изведнъж се озовах сама сред англичани и други народности, около мен нямаше и един българин. Може би това ми помогна, доста бързо се адаптирах с начина на живот и британския манталитет… А и те явно харесаха българския ми нрав. Общо взето добре се сработихме. Година след стъпването ми вече взех под наем къща (било доста трудно тук с документите, с агенциите, а като цяло е трудно да намериш добра къща на добра цена).

Живея тук, не съм просто на работа в чужбина. Излизам, пътувам, срещам се с други българи, с други хора също. Тук всичко е по-уредено, по-достъпно – да правиш всяка седмица шопинг e нормално, а при добро желание имаш възможност всеки месец да ходиш до други страни на разходка. Ако човек следва мечтите си и е постоянен, може да постигне много. Всъщност quality assurance е първата ми и настояща все още работа. В момента вече съм в положение и състояние да продължа напред с нещо друго. В търсене съм на нова. Ние сме с балкански манталитет - емоционални, весели, спонтанни,темпераментни и винаги правим много запознанства. Намерих доста приятели тук не само от Англия, а от различни народности. Радвам се, че ги срещнах и че са в моя живот. Обръщат ти мисленето, преоткриваш себе си. Можеш да научиш много различни факти за културата им. И в крайна сметка всички си приличаме по едно: обичта, любовта, чувствата и изразяването им. Трябва да бъдем по-открити и да обичаме да изучаваме другите хора, народността им, различния им манталитет.

Британците, бих казала повечето, нямат образованието и развитието си като основна цел в живота. Нямат желание просто да се развиват, да учат, да прогресират. Достатъчно им е това, което имат. Защо? Този отговор търсех и го намерих скоро. Англичанинът няма нужда от това, понеже откакто се помни, Кралството се грижи за него, помага му, прави това доста добре, дори и ако не работи. Задължителната учебна система е на друго ниво , бих казала, че българската система е по-добра. Тук изключвам британските университети, понеже те са световно признати, едни от най-добрите. Английските шофьори имат много повече култура на пътя, много търпеливи са и никога не натискат клаксона, за което “шапка им свалям” като неопитен  шофьор.

Като цяло британците са сдържани, много възпитани,  по- учтиви хора в сравнение с българския народ. Което прави живеенето сред тях по-приятно. Хубавото е, че ние се учим от това. Много българи, които в страната си никога не са се съобразявали и не са споменавали думичките „Извинете, бихте ли…”, сега ги употребяват редовно. Тази промяна наистина ми прави добро впечатление. Британците не са злобни и завистливи. Всеки си гледа в собствената чиния и не се блазни от чуждата. Всеки си върви по очертания път и не излиза от рутината. Понякога обаче не можеш да разбереш какво мислят… Усмихват се, любезни са и докато очакваш благоприятно развитие на нещата - хоп, изведнъж действията им се оказват съвсем в противоречие с думите им, доста често срещано явление и при българите. Приличаме си и по алкохола, само дето не могат да носят на количество в сравнение с българина.

Мечтая много, мечтая винаги… И си поставям цели. Следващата ми цел (в краткосрочен план) e да сменя работата си. Вече не ме удовлетворява, понеже я изучих. Когато не можеш да продължиш напред, а тъпчеш на едно и също място, не е интересно и задължително трябва да направиш промяна.

 

. Какво е носталгията с три думи?

Мисълта за детето ми, за племенничката ми, за сестра ми, родителите, приятелите… Всичко, което съм оставила там и минава през мислите ми всекидневно - това е носталгията. Затова често летя обратно. А и съм само на три часа път от България.

 

. Опиши живота си в цветове…

Никога всъщност не е бил едноцветен. Животът е пъстър… Мисля, че подсъзнателно го подтиквам към разнообразие! За живота са нужни светлите нюанси и разнообразието в цветовете… Сега като се замисля, черни или сиви гами дори в гардероба си нямам.

 

Пожелай си нещо (и на всички българи по света и у нас)!

Здраве, благодат, повече търпение и спокойствие! Раздавайте повече усмивки на хората около вас, повече прегръдки на близките, ценете себе си и направете света си цветен!

За България се моля. Това е богата страна, с богата история и култура, надявам се правителството да се смени, Конституцията да се смени и ситуацията да се промени. Към по-добро.

 

(Бр. 5/2017 на „Златоградски вестник“)