Янко ГОЧЕВ

Историческа и демографска карта на двете автономни български княжества по проекта на Цариградската посланическа конференция на всички велики сили (Англия, Русия, Франция, Германия, Австро-Унгария, Италия) от края на 1876 г. и началото на 1877. Картата очертава етническите граници на българския народ на Балканите през XIX в. и горе-долу съвпада със султанския ферман за създаване на Българската Екзархия от 1870 г.

Проектът за създаването на двете автономни области с центрове София и Търново съдържа в перспектива възможността за тяхното обединение, което при етническата българска доминация на Балканите и високата степен на обединение на българите около националните им цели, е въпрос на време. Това е напълно закономерен изход от изкуственото им разделение - нещо, което великите сили виждат, че става при други условия в мини вариант със Съединението от 6 септември 1885 г. Националното обединение на българския народ е мечта на всички българи, български национален идеал, който обаче представлява геополитически кошмар за Русия. Нейната имперска и завоевателна балканска политика, с преки териториални амбиции към Цариград и Проливите, влиза в пълно противоречие с интересите на българския народ. Русия може да завладее Цариград и Проливите само ако умъртви обединена България още в зародиш. Заявката за нейното създаване в Цариград през декември 1876 г. раздвижва руската дипломация. Русия се заема много бързо, за да не допусне създаването на „Цариградската България”. Средство за това е войната срещу Османската империя, обявена на 12/24 април 1877 г. от император Александър II, под благовидния предлог за мнимо освобождение на българите. Всъщност се цели разпокъсване на тяхното етническо землище и осигуряване на плацдарм за бъдеща атака към Проливите, както и заграбване на Южна Бесарабия, изгубена по Парижкия мир от 1856 г., за да стане Русия отново долнодунавска държава.

Имперските сделки на Русия с Австро-Унгария при подготовката войната - т. нар. „Будапещенски тайни конвенции” от януари-март 1877 г., продължение на тайните руско-австрийски сделки от Райхщат от лятото на 1876 г., и самата война, завършила с предварителния Санстефански мирен договор от 3 март 1878 г., погребват окончателно единството на българския народ и разпокъсват необратимо българското етническо землище, което дори последвалите войни за обединение от 1912 до 1918 г., с цената на стотици хиляди жертви, не могат да съберат отново. И до днес българите виждат разпокъсването на своите земи на Берлинския конгрес през лятото на 1878 г., но не и тайните антибългарски сделки на Русия в Райхщат, Будапеща, Сан Стефано и Лондон (споразумението Солсбъри-Шувалов от 18/30. 05. 1878 г., подготвило Берлинския конгрес). По проекта в Цариград от края на 1876 г., Източната българска автономна област с център Търново включва санджаците Търновски, Русенски, Тулчански, Варненски, Сливенски, Пловдивски (без казите Султанери и Ахъчелеби в Родопите) и казите Кърклисийска (Лозенградска), Мустафапашовска (Свиленградска) и Казълагачка (Елховска) от Одринския санджак. В Западната област с център София, влизат санджаците Софийски, Видински, Нишки, Скопски, Битолски, част от Серски и казите Струмишка, Велешка, Тиквешка и Костурска, днес в Р Македония.

(Бр. 3/2017 на „Златоградски вестник“)