Ефим УШЕВ

 

 

Скъп подарък получихме в редакцията на вестника още в самото начало на новата година. Дойде не откъде да е, а от македонския град Струмица, където е седалището на „Българския културен клуб Скопие” (БККС).

Този български клуб в съседната бивша югорепублика, е инициатор за издаването на ново фототипно издание на сборника на българските възрожденци Димитър и Константин Миладинови, видял бял свят за първи път в хърватската столица Загреб (1861), с помощта на хърватския епископ Йосип Щросмайер.

Получаваме го с надпис от председателя Лазар Младенов, който в библиотеката на БККС е отделил специални лавици за родопска книжнина, където присъстват и десетината златоградски книги, издадени в последните години.

А надписът гласи: „За спомен на нашия приятел Ефим Ушев. От БККС – с респект! Л. Младенов”. Тук публикувам и отговора ми до Клуба за този жест:

 

„Брате Лазаре, получих преди час книгата с „болгарските песни”.

Много ти благодаря! Изданието е великолепно! Виждам, че сред имената на „предплатниците”, помогнали да излезе сборникът на братята Миладинови през 1861, изброени в края на книгата, са и двайсетина първенци и ученици от гр. Хасково – дали това е градът на територията на днешна България?

И за надписа – най-паче ти благодаря!

Живи и здрави да сте, все така да поддържате светликът български да тлее и да не угасва в западната част на България…

Някой ден, при първа възможност, ще попълня родопския щанд на библиотеката в БККС с моя тритомник с родопска история, който излезе тази година под заглавие „Златоградски страници”. А и с онази ми книга за българския фолклор в Ксантийско. Защото и това е България! А и защото в т. І пък е местната история на ВМОРО в Родопите. Весели Новогодишни празници и успехи на БККС през 2017!”

 

Тъй като това велико епохално дело на двамата братя от Струга се изучава и в българските училища, за нашите читатели подбираме една от песните, тази с № 356 – „Велико, дульбер бугарко”.

 

356. Велико, дульберъ бугарко

- Велико, дульберъ бугарко,

Велико, една на мама!

Да знаишъ, мило, да знаишъ

како ѥ жальба за младостъ,

на порта би ме чекала,

отъ коня би ме сметнала.

За рѫка би ме фанала,

въ одагя би ме однесла,

постеля би ми послала.

Кажи, Велико, кажи ми,

Кой ти ѭ даде личбата?

Даль си́ отъ бога паднала?

Даль си́ отъ земя никнала?”

- Що прашашъ, лудо, що прашашъ,

кой ми ѭ даде личбата?

Не сумъ отъ бога паднала,

ни па отъ земя никнала,

тукъ сумъ отъ майка родено.

 

(Бр. 2/2017 на "Златоградски вестник")