…Още в Сливен баща ми беше вегетарианец, турист, вярваше, че за да почувства Бога, човек трябва да влезе в природата.

Тате отиде в София като адвокат, а когато и ние го последвахме там, той вече беше дъновист. Квартирата ни беше в „Изгрев”, където беше лагерът на дъновистите. Това беше едно чисто място, подарено им впрочем от Джеймс Баучер. Петър Дънов беше неотразим. Светъл, усмихнат, детските ми очи са запечатали ръката му. Като го видиш, все едно пространството се огъваше около него. Страхотно силно присъствие имаше, по-силно и от на Коста Цонев (смее се). На мен не ми трябва някой да ми бие камбана и да ми кади пушеци, за да се усмихна на Бога. Вярвам, че Бог седи ей тук и ни се усмихва.

Живот какво значи – значи обмяна на някакви вещества.

Вземаш нещо отвън от тебе, влиза в тебе и се изважда навън. Важното е да не се изкриви съобщението по този маршрут. Идва едно съобщение, божествено съобщение: „Обичайте се!” И някой го препредава: „Обичай ближния си!” И ето ти грешка в съобщението, което, когато е било божествено, ти е съобщавало да обичаш себе си.

Или – ядем грозде. Ядем грозде и изхвърляме тор. Онова нещо, което превръща тора пак в грозде, е Бог. Онова нещо, което превръща гроздето в тор, за да стане пак на грозде, това пък сме ние. Ние сме част от тази непрекъсната връзка. Храненето е онова, което влиза. Влиза, за да можеш да извадиш навънка сигнали – дали те са словесни или физически, или любовни, ти трябва да поемаш онази храна, която изважда навън тези сигнали. По какво да го познаеш истинското хранене? По това дали изважда от теб добри сигнали – добро настроение, желание да твориш или каквото и да е друго, което пак влиза в цикъла на живота. Доброто е онова, което влиза в цикъла на живота…

(Бр. 22/2016 на „Златоградски вестник”)