+ Кметовете Пасалидис и Капитанова, подписали договора през 1994, с гръцки медал за заслуги от Хрисуполи

 

 

В последния ден на месец ав­густ 1998 г. кметът на гр. Хрисуполи (Северна Гърция) Милтиядис Пасалидис информира чле­новете на ОбС-Златоград, по това време на посещение там, че от следващия мандат няма да бъде кмет на града, в който три пъти последователно е градоначалник, и представя но­вия кандидат - Стергиос Гулфас. На същата вечеря г-н Гулфас има слово, в което изразява задоволството си от задълбо­чаващото се приятелство между двата съседни града и заявява, че ако на предстоящи­те избори бъде избран за кмет на Хрисуполи, с всички сили ще продължи линията на Пасалидис към сближаване, включително и с бизнеспроекти.

 

Сега, само преди няколко дни, в самия край на месец май, при поредното посещение на зла­тоградските съветници в бело­морския град, в тържествена обстановка в новопостроения културен дом, бе отбелязана 10-годишнината от подписва­нето на Договора за приятелст­во и сътрудничество между двата града.

А кметът на об­щина Хрисуполи Гулфас поздра­ви българските си гости, като отбеляза и трудностите, и ху­бавите моменти, през които преминаха отношенията ни в този период. Започнахме ги с ен­тусиазъм и малко хаотично, за да преминават постепенно на по-прагматични нива, с помощ­та на европейски програми като Интеррег и ФАР, за да можем днес да се радваме на силно при­ятелство и общи връзки в об­ластта на културата и лични­те ни отношения, и да бъдем пример за целия ни регион с кон­структивните си идеи за бъде­щето. Предстоят ни много проек­ти в областта на бизнесконтактите, с оглед скорошно­то присъединяване на Бълга­рия към Европейския съюз и отварянето на границите, което ще изведе на по-високо ниво нашите връзки, каза кметът Стергиос Гулфас пред обществеността на Хрисуполи.

Преживяхме с вас много празници, получихме от вас подкрепа в трудни за нас го­дини - каза в отговор кме­тът на Златоград Младен Чаушев.- Няма да забравим помощта от жителите на Хрисуполи след онова страш­но наводнение през зимата на 1996 г.

Чаушев се обърна към кмета по това време Милтиядис Пасалидис, за да изрази благодарността на златоградчани за направеното лич­но от него и активната му дейност за затвърждаването на приятелските ни от­ношения.

А след даренията на Гулфас в Златоград, бе съз­даден и клуб „Приятели на училището” в основното учи­лище тук. Според него изми­налите 10 години само са затвърдили създалите се прекрасни отношения между нас и са се оказали време на силно сближаване, а не на раз­деление.

Поздравление и пожелание по-скоро да заживеем в една обща Европа без граници изрази и председателят на ОбС-Златоград Севдалин Ке­хайов, за да можем да реша­ваме общите си проблеми в името на хората, които представляваме.

Неговия ко­лега от ОбС в Хрисуполи про­чете приетото решение да бъдат наградени с медал на общината кметовете на Хрисуполи и Златоград, ко­ито през 1994 г. подписаха договора за приятелство - Милтиядис Пасалидис и Гинка Капитанова, с което дадоха възможност отношенията ни да се развият и стигнат до нивото, на което са днес.

 

ХРОНИКА

НА ВРЪЗКИТЕ

Те започват след две вза­имни визити на Пасалидис и Капитанова в Златоград и Хрисуполи през 1992. Общо­то е не само сходните имена - Хрисуполи в превод означа­ва Златоград. Но и общата ни историческа съдба като две части от огромната Османс­ка империя в миналото, кога­то няма граници и взаимното проникване на хора и услуги е къде-къде по-лесно от идва­щите по-късно зловещи гра­ници на разделението.

Тога­ва, в 1992-а, двамата кмето­ве разговарят за културен обмен, туризъм, но и за бъдещо официално побратимява­не. През май 1993 в Златог­рад пристига за първи път целия ОбС на гръцкия град, заедно с консула си в Плов­див. Първо посещение на наши съветници там става през септември същата година. Подписва се Протокол-намерение за бъдещи взаимоот­ношения в седем точки.

На 5 май 1994 в Златоград става самият акт на побратимява­нето, документът носи наименование Договор за при­ятелство, сътрудничество и добросъседство.

 

ХРИСУПОЛИ ДНЕС

 

От последното ми пъту­ване през 1998, споменато в началото на този текст, съм запомнил думите на тогавашния кмет при раз­дялата ни: „Скоро започваме да строим свой културен дом по подобие на вашия в Златоград и когато го за­вършим, отново ще се видим на откриването му, за да го огласим с песните си.”

Сега този прекрасен дом е факт, открит преди две години и в него се срещаме и произна­сяме словата си, чертаем перспективи за бъдещето, огласяме го с песните си. Чудесен е и зеленият парк с фонтани и малки водни ба­сейни, в които заварваме децата непрекъснато да се гмуркат - той също е отк­рит преди година-две.

В стопанско отношение ново­то е откритият наскоро завод за мрамори в околнос­тите на града, а в социално - това, че след извършеното ново административно де­ление в страната, община Хрисуполи е с 14 кметства и 25 000 души население, от нея обаче е отделен Керамоти на самия бряг на морето, който също вече е отделна община. Отделени в общини са и градчетата Ставруполи (бивше Еникьой), Филипи и др.

Според тях това адми­нистративно накъсване е с цел по-лесното усвояване на пристигащите средства от Европа.

Самият общински център е с 10 000 души, нова магист­рала от 28 км, построена по последни световни техно­логии, го свързва с област­ния град Кавала, с което не само разстоянието се сък­ращава с около 30-40 мину­ти, но при пътуването вече не можеш да усетиш, че си в планина, пред себе си виж­даш само един съвършен европейски път. Това пътно съвършенство също е пус­нато преди около 2 години.

 

ОБЩИ ВПЕЧАТЛЕНИЯ,

БЪДЕЩИ КОНТАКТИ

 

Оставяме настрана онези шашващи ни „финансови” впе­чатления, от които запомня­ме, че салата с домати и лук, с краставички и малко зех­тин струва 3 евро, а 4 кюфтенца (в мащаб 2 български) са 3.50 евро; оставяме и то­ва, че бира и кафе в ресто­рант ще ти струват по 2 ев­ро, а същите на бар ще пла­тиш по 5 евро; в нощен бар 2 уискита, 4 малки бири и два джина ще ви струват 40 евро - всичко това го оставяме, но не го забравяйте…

Като българска група обаче, тръгнала в близка чужбина, естествено тър­сим нещо, което се докосва до нас, за което сме чували и за което искаме да се уве­рим. Разбира се, че първото подобно нещо е къде в тези високи планини, които наб­людаваме вдясно от магис­тралата, излиза пътят през прохода Маказа, който се строи вече година от турски строители под нем­ски надзор.

След многото препирни между нас дали в този или онзи просек на скалите, само на няколко километра западно от Гюмюрджина виждаме най-ниската й част, където почти се откроява някаква ра­ботна площадка, от която пътят се извива към равно­то беломорско поле, преми­навайки едно не много голя­мо мохамеданско селце. Следващата по-ниска част, между Ясъ-кьой и Яламлъ (дн. Коптерон), е нашата столетна неосъществена мечта - тук е трябвало да излиза някога проектирана­та, но прекъсната със съ­ветското нахлуване в Бъл­гария през 1944 г., ж. п. линия, минаваща околностите на нашето с. Кушла и вече гръцкото с. Угорли.

Това са двата момента, на които не можем да не отдадем емоциите си и да не обсъ­дим злощастната си съдба по откъсването и разделе­нието ни в исторически план. Истинското ни съжаление за това обаче предстоеше. Защото за първи път от десетгодишните ни контак­ти с гръцките ни приятели, златоградски кмет и златоградски общинари се решават да отидат в някогашните златоградски села Баните (дн. Термес) и Мемково (дн. Медоса), отстоящи само 6-8 км от Златоград, а най-близко­то - Сареле, само на 2 км от с. Аламовци.

Съжаление, за­щото на място в южната част на нашата планина се убеждаваме колко несправед­ливо и изкуствено е разкъса­на една единна във всяко от­ношение територия и е подх­върлена като „ябълка на раздора” за дълги години на съседна държава, която никога не е имала нищо общо с тези земи, с тези хора, с тяхната история, нрави, бит, език, обичаи.

Важното обаче е то­ва, че днес е възможно вече да се дойде тук, без войнишки пост да те спира и да препра­ща в Ксанти да търсиш раз­решителен документ от чи­новниците, както беше до­към 1996-98. Това разбира се е възможно и благодарение на близките отношения, ко­ито кметът Чаушев си е съз­дал със своя колега от Баните - Хасан Назир - сърде­чен и деен човек, чудесно за­пазил българския си език с не­говите старинни особенос­ти, както, впрочем, е с говора на всички местни хора, съпро­вождали ни в нашата обикол­ка.

А те искат колкото се може повече да ни покажат за краткото ни време.

Трябва да опитаме и чевермето, ко­ето Хасан е приготвил в сво­ето заведение специално за нас. Бесим държи да ни покаже т. нар. „българска баня” – това е първата сграда с басейн отвън, за който хората тук знаят и помнят, че някога българите я построили на ос­новата на прочутата мине­рална лековита вода. Тя сега е жалка гледка, както всичко, което се свързва като памет с България в тази страна - изоставена през всичките години, с рухнал покрив и с израснало свежо смокиново дръвче в една от стаите.

Басейнчето, естествено, е празно, дъното затрупано с пръст, камъни и дървения, горещата вода отклонена от естествения й ход и отведе­на в друга баня, построена много по-късно в самия цен­тър на селището.

Сградата е малка, но модерна, с всички удобства за съвременно пол­зване - кръгло басейнче с кра­сиви плочки, съблекални и пр., а прочутата гореща вода си тече на воля от няколко из­вора и изтича в съответна­та невидима канализация. До нея има и друга подобна зак­рита баня, но в покрайнините около селото хванатите чу­чури са множество, както ни казват - една за краста, друга за болни животни, трета за ревматизъм и т. н. Някъде ниско в реката, предполага се, е и оня извор, идващ ди­ректно от Ерморечието чи­ято вода ние се чудим как да ползваме вече двайсетина го­дини.

(Тук обаче е мястото за ед­на скоба, която трябва да отворим и да кажем нещо.

Така и така ние един ден ще вземем тази вода за оранже­рийно производство. Но струва ли си, къде е сметка­та ни да вадим водата от 300 м дълбочина, евентуално за балнеолечене, след като тук, само на 7-8 км от нас, тя излиза безпроблемно и на воля, по най-естествен на­чин! Не е ли по-добре да хвър­лим усилията си към възстановяването на някогашния път от Друма към граница­та, която много скоро няма да я има; път, който златоградската община започва да строи, с прекъсвания разбира се, от 1915 до 1944 г. Справ­ка - писмата на Илия Хаджидончев до Стоьо Шишков, както и спомените за златоградския депутат в наше­то Народно събрание в ман­датите 1934-1944 г. - Сирко Станчев, който открива ня­кога построената вече „бъл­гарска баня”, общината строи ханове по пътя, за да почиват хората, замръкнали случайно.

С наближаване вли­зането ни в Европейския съ­юз през 2007 г. този наш път ще става все по-актуален и необходим, в което се убеди­ха и някои наши общински съ­ветници, скептици при посе­щението им през май т. г. За­щото сме от двете страни на територия, в която няма­ме езикова бариера. Именно този път ще ни позволи не само безпроблемно да полз­ваме лековитите води там, но и отново, след огромно прекъсване, да се свържем и общуваме свободно с еднок­ръвните ни братя там, да им дадем самочувствието, от което толкова се нуждаят, че не сме ги забравили, че ве­че по-често ще ги посещава­ме, а и те нас, при своите род­нини и приятели. Има ли път, а може би и преди още да го има, неизбежно ще дойдат и бизнеспроектите за обменен туризъм, за мандри, търгов­ски отношения и бъдещи про­изводства. Преди това ни е много нужен обществен кон­сенсус по тези проблеми и общинска стратегия, ведно с бизнеса, за бъдещото ни раз­витие и приоритети...)

Преди Лъджата (Баните) обаче е Мики (бивше Мустафчево) и Сминти (бивше Долап хан) - малки попътни селца, където спираме да влезем в магазин­четата им, да поговорим на нашенски диалект с прода­вачките там, облечени с мес­тна родопска носия, да си ку­пим подаръци, защото тук цените са двойно по-ниски. Водят ни да влезем и в сами­те кметства, защото с кме­товете им също говорим на български и те са любезни да ни отговарят на въпросите.

Минаваме през моста на об­щинския център Шахин (дн. Ехинос) и вече се изкачваме към Лъджата. Това са три махали - Долно, Средно и Горно Терме, представляващи едно кметство, така както Устово, Райково и Смолян дават днешния единен град.

Остана­лите селца в тази територи­ална общност, чийто кмет е Хасан Назир, са Поляна, Мемково, Сареле, Джуванци, Угорли.

Имаме време обаче само за Мемково - онзи някогашен „квартал” на Златоград, до който нашите родители са си ходили на гости през Дру­ма и други местни пътища по за час и половина два пешком. Спираме в това чисто златоградско по къщичките и уредбата си селце, за което толкова много сме писали и говорили, а много хора се при­съединяват към нас, питат ни за Златоград, радват се, че сме ги навестили, а къщи­те наоколо са с отворени прозорци и хората, показали се по тях или по терасите си, ни махат за поздрав…

Две или три са мостчетата в центъ­ра над бистрата и сравни­телно пълноводна Мемковска река, а долу рибар хвърля въ­дицата си наслука. Джамал Палазли, който ни съпровож­да навсякъде, посочва плани­ната и казва: „Ейсва е Костадин...” И ти изтръпваш - върхът в околностите на Златоград, за който и песни и много раз­кази знаем, е стъпил с огром­ния си крак току в селото, а в подножието му са множест­вото къщички на Мемковци. Значи в оттатъшната стра­на, на около 2-3 км, е граница­та, а след още толкова е са­мият Златоград! Защо тога­ва някога да не е бил наисти­на като квартал на града?

„От айтюва има дьорт ки­лометра, айол. Лу да търнат две булдози и за два деня я хазър пътят. И две кюприйки има да сторят и свърши. Да си ни ядат майнине, ам да го фатат!” - това ще чуя от Хилми Идризов в Менково. А и с когото да се заговориш, то­ва е най-честата тема, с ко­ято започват и свършват разговорите.

„Гато дойде булгарът, не бехме адно, айол. Пазарът нам бяше в Деридере, в Златоград!” - подхвърля още Хилми, който е на около 60-65 години.

А Бесим и Джамил идват с нас чак до върха, на Полената, както казват, на хвърлей камък от Сареле, над което във височината ни посочват нашата гранична вишка. Целият път до върха и до самото село, с около 12 домакинства, е асфалтиран. Спираме до една чешма, над която е прокаран маркуч. От него можеш да пиеш същата лековита вода, но не толкова гореща, тя тук е вече охладе­на и по-нормална за консума­ция.

Точно тук виждаме стар, обрасъл черен път, видно че някога е бил ползван, но изоставен. На него хората му каз­ват все още „Деридерският пъть”.

В началото той се спуска леко надолу, след ко­ето, все по ската на планина­та, само на два-три километра, отвежда в Златоград. На мястото, където го пресича­ме от наша страна, под Кос­тадин, на границата, ние пък му казваме „Ксантийският” или „Лудженският път”. Въп­рос на 6 км, общо от двете страни, където вече ни очак­ва хубав асфалтиран път, който да ни заведе при наши­те - в Лъджата и Мемково, които за първи път видяха, че български общинари са им дошли на гости и са решени да направят нещо добро.

И още колко други селца на­около ни очакват...

 

(Бр. 12, 13/2004 г. на „Златоградски вестник”)