„…Още в първата година между българите се забеляза едно очевидно негодувание против освободителите им. Това негодувание се увеличаваше от година на година – и най-сетне между българите се появи явно желание да се отърват, колкото е възможно по-скоро, от русите. Българинът е, по естеството си, твърде пестелив, нравствен и голям враг на разкоша и разврата – качества, които не притежаваха руските офицери и чиновници в България. Те живяха в най-голям разкош и разврат и разпиляваха българските парички по безбожен начин.

Освен това, русите не се задоволяваха с ролята на един благороден и доброжелателен настойник, а се явяваха като господари на страната. Долуприведеният пример, мисля, ще бъде достатъчен, за да покаже на европейското общество по какъв безобразен начин се отнасяха русите спрямо българите: Един ден руският консул в Пловдив поканил най-първите граждани и чиновници в дома си и държал следната реч на пловдивския управител: „Вие сте управител, не е ли тъй? Но вие трябва да знаете, че това сте добили само чрез милостта на Русия и че, следователно, длъжност ви е да се считате като руски, а не като български управител. Вие, българите, мислите, че русите са у вас само на гости. Това не е вярно. Русите са в собствения си дом. България е руска земя!“ Всеки разумен човек ще признае, че това не беше начинът, чрез който русите биха могли да спечелят любовта на българите….”

(Из книгата на Артур фон Хун

„Борбата на българите за съединението си”)

Бр. 19/2016 на „Златоградски вестник”