Стоян ВЪЛЕВ
Обръщането към началата български е длъжност на всякого, според силите и възможностите на духа и съвестта. Но правим ли го? Можем да си зададем простичкия въпрос: защо в пороя от бурните години дедите ни не са допускали да потъмнее блясъкът на словото? Нека се взрем в историята наша българска.
Жестоко и страшно е за днешното ни малокръвие и уж фина чувствителност, когато тръгнем назад през вековете. Какво няма да срещнем? Ужаси, пожарища ли, смърт, предателства и духовни голготи, нравствени падения? Безчет!
И все пак какво е спасявало тези хора, кое ги е свързвало, кое им е давало сили, за да устоят на бесните напори на едно късче земя, където свирепствали всите зли сили?
Има само един
отговор - Словото!
Защото българинът е намирал приют в своето Отечество, което ще наречем точно така.
Словото беше и си остана истинското оръжие и най-страшното съзаклятие за българите. Как да наречем, да оприличим сътвореното за нас от светите равноапостоли Кирил и Методий?
Те ни дадоха родина, чието име е Словото. В най-тежките времена сме го прегръщали като единствената собственост, която никой не можел да ни отнеме, защото сме я пазели дълбоко в душите си.
Словото е магия и лек срещу болките и униженията - то е нашият спасителен остров, но и барикада, от която сме стреляли.
Народът нарече Левски Апостол, защото проповядваше, защото обладаваше страшната сила на словото. Левски се бореше чрез словото и го вършеше гениално.
Словото на Ботев ни извиси до върховете на цивилизацията и стана само връх, от който светът видя България.
От коя друга нация би могъл да се роди вопълът народен: „Един е Господ над нази, една е черната земя под нази!”
Това невероятно самочувствие за самостоятелност идва пак от словото. Защото ние само него не сме губили. Всичко друго в черни за нас моменти е потъвало вдън преизподнята - и нашата земя хубава, и нашата слава на войни, и нашата свобода, губехме и главите си, че и честта си понявга.
Но оставаше като
слънце у нас Словото!
И накрая всички сме се събирали под неговия покрив - всички.
И не от глъбините на вековете - до самите нас сякаш, мъдро се взират в лицата и душите ни върволицата строители на българския свят храм - Словото.
(Бр. 11/1996 г. на „Златоградски вестник”)