Георги МИТРИНОВ

Воден от своята страст към предизвикателствата, а и от възможността да проуча нещо, върху което работя, реших да се впусна в дебрите на Златоградския район и да се придвижа пеша, по старите пътеки от Златоград до с. Кушла – маршрут, който кушленците от моето поколение, наред с по-възрастните, многократно са изминавали през годините. Абе друго си е да опиташ от всичко онова, с което са се сблъсквали хората, за които искаш да пишеш. Разбира се, в своето начинание имах и сподвижник - местен журналист, също „нарамена” глава.

Според някои кушленски старци, пътят се изминавал някога, в силните им години, за по-малко от два часа. А за колко ли щяхме да го изминем ние и какво ли щяхме да видим? Речено - сторено. В уречения ден и час потеглихме по напечените от августовското слънце златоградски улици, за да свърнем скоро по пътеката в края на квартал Аджимале, виеща се по западния склон на вр. Свети Атанас. Стръмното изкачване с бодра оптимистична стъпка ни насърчи да отдаваме нужната почит на всяка срещната по пътя ни чешмичка, направена от някого „за хаир”, повечето безименни, но някои с изписани имена или на строителите и благодетелите, дали пари, или на хората, на които е посветен строежът. Такива по целия път изброихме 28.

Е, разбира се, доста от тях бяха със сухи корита, но какво да се прави, като някогашните редовни обитатели на района от вида homo sapiens вече изчезнаха от белия свят, а друга голяма група местни обитатели от същия вид, се отправиха в търсене на щастието към въжделения от тях „бял свят”, отстоящ на много големи разстояния от тук… Пък като се върнат в „черния свят”, не им остава време и за позапуснатите вече златоградски околности, нашарени с тревясали пътеки и с горски пътища, както и с накацали покрай тях чешми. Крайпътната чешма е нещо важно в живота на родопчанина. Тя е не само средство да утолиш жаждата си, но и да сториш хаир, да направиш пътя на другите по-лесен. С направата на такава чешма планинецът, заможен или не толкова, е получавал удовлетворение от своя жест към ближните си, към целия тоя заобикалящ го свят, от който е заобиколен в своя земен път. Освен това спирането на такава крайпътна чешма за утоляване на жажда тласка мислите на пътника в определена насока: за смисъла на човешкия живот, за нашата тленност. А тия, които не щат да се затормозяват с такива „дълбоки” мисли, поне отдават дължимото на ближния, построил чешмата, като го благославят за стореното.

Повечето чешми бяха еднотипни, измазани отвън с циментова замазка, в горния край с малко вътрешно корито, в което се влива живителната вода, а от чучур преливник се отправя навън, по пътя си към външното корито в основата на чешмата. На повечето места водицата едва църцореше, дори с много тънка струйка, но все пак я имаше. Въпреки че не се чуваше оня весел ромон на спускащата се от високо в коритото дебела струя вода, едва усещащата се мелодия на тънката струя подканяше пътника да поспре. Не без доста усилия стигнахме до равнишката горе, през която преминава хубав черен горски път, идващ от друг квартал на Златоград и продължаващ към Хаси дере. Покрай черния горски път, често ограден на места с дървени и телени огради на имоти, изскачаха колиби, едни полегнали под рухнали покриви, а други пълни с живот, край ливади. На едно място, в строяща се до пътя колиба, дочухме мъжка и женска реч, оплетена в оживен разговор. Тук-там се виждаха пасящи магарета и крави. Дори на места изскачаха картини, достойни за увековечаване с фотографии. Въпреки че наближаваше 10.00 ч. сутринта и слънцето набираше сила в своя път нагоре, на места дъбовата гора хвърляше приятна сянка. Разбира се, от наблюдателното око на спътника ми журналист не убягнаха не малкото залесени с борови насаждения планински склонове, превзели естественото някогашно дъбово и буково обиталище.

Скоро започна спускане надолу, като на места стигахме до пътни разклонения, наподобяващи градски кръстовища. Един Господ, а и горските работници знаят накъде водят тия пътища, пък ние, простосмъртните пешаци, се стремяхме да вървим по най-употребявания път, отъпкан от множество коли. Впечатляваща беше една дълга телена ограда над пътя, дори в гората, която после продължаваше нагоре, в нищото, тропосала с бетонни стълбове цял планински склон. Кой ли ближен се бе заел да покаже на света какъв имот притежава в осиротялата от към човешки обитатели планина… Навярно оградата впечатляваше горските обитатели, учудени от това, че е спрян достъпът им до неокосената, прегаряща вече трева в старателно заграденото място.

Скоро, унесени в разговори, слязохме в ниското, като през дърветата започнаха да прозират ливади. Дочу се и хорска реч. Видяха се майстори, които строяха някаква сграда. Някой все още се опитваше да присъства там. Вече бяхме в Хаси дере. Повечето ливади бяха некосени. Стигнахме до някогашния граничен пост и току пред нас, по страничен път отгоре, се спусна голям камион, явно от някой пряк път, който бяхме пропуснали, може би поради липса на указателни табели, светофари, а и на катаджии. Вече бяхме вървели повече от час. Пред нас стърчеше малка сграда със зеещи празни отвори за прозорци, украсена с безсмислени графити. Някой се бе довлякъл чак до тук, вдън гори хасидерски, за да остави следа със своето модерно „творчество”.

А мястото наистина е райско. Малката рекичка, идваща отгоре, е чиста. Ред дървета от двете й страни, строени сякаш в шпалир, я пазят от жаркото слънце. Встрани от тях са разстелени ливади, които особено от източната страна не са поддържани, нито косени. А може би са някогашни стърнища… Пътят, или по-точно пътеката, върви на места по реката, на места от източната й страна, покрай широка ивица трънливи храсти. Скоро ни настигна жена с дете, която отиваше към съседна ливада, при оставения на паша добитък. От завързалия се кратък разговор се разбра, че е от Златоград и заедно със семейството си е в Хаси дере, където гледат добитък и дори градят обор за тях. Все още някой се опитваше в това отдалечено от града място да се занимава с животновъдство, напук на всички несгоди и неуредици. А дали тая новострояща се сграда не слага ново начало или ще бъде последно издихание на едно отиващо си безвъзвратно време, в което българинът се препитаваше основно със земеделие и животновъдство?

В северния край на Хасидерската долинка вече започнаха да се появяват и първите чешми с надписи на турски. Но преди това, на случайно открита, затулена сред крайречните дървета чешма, опасана с къпинаци, съзряхме надпис, в който се споменава, че е за спомен на някоя Емине, родена през 1934 и починала през 1944 – едва 10 години живот, отбелязан на тая забравена от хората чешма, за който можеш да научиш само ако случайно се отбиеш встрани от трънясалата пътека, в сенките на крайречните елши.

Скоро поляните свършиха и навлязохме в гора, а след това се озовахме над коритото на реката, идваща от Кушла и Горски извор. Пред очите ни и двете широки речни корита, слети по-надолу в едно, белееха с безбройните си напечени от слънцето камъни, като част от лунен пейзаж. Тук-там се виждаха гьолчета сред красиви скали. Поотвори се малка долинка и в една ливада се показа малко стадо овце с възрастна стопанка, облечена в шалвари и забрадена с кърпа, а отгоре наметната с обичайната синя манта. Питахме я за посоката на пътя, за времето, животните и т. н., а тя любезно бе отговорено на български, според възможностите си: „Това път отива Горски извор”; „Кушла, Кушла тука отива” и т. н. Но на въпроса на моя спътник дали няма да ни изяде мечката по пътя, след като жената сподели за две изядени от вълк овце и за бродеща в района мечка, отговорът й беше: „Голям, голям мечка”. Въпросите и отговорите за мечката продължиха, но двамата събеседници така и не се разбраха ще ни яде ли мечката, ако ни срещне, или е била голяма…

Скоро пътеката пресече сухото корито на кушленската река и пое по източния й бряг, като се поизкачи малко на по-високо. Чешмите се редуваха на безводни и „водни”, с превес на вторите, но по изработка бяха същите като тия от Златоградско. Неусетно стигнахме до чешма с по-дебела струя, в чието продълговато, а и дълбоко корито, бе поставено да кисне цяло дървено рало. Изворът бе силен и изсипваше силната си живителна струя в коритото пред нас. Водата вкусна, пихме до насита.

Пред нас, в източна посока, се показа част от с. Горски извор, с джамията, чието минаре стърчеше сред околната зеленина. В коритото на безводната река бяха забодени на различни места помпи, свързани с електрически кабели, и някак от нищото в сухото речно корито се черпеше вода, с която се поливаха селскостопански насаждения (чушки, домати, царевица) в крайречните нивички. В самото корито на реката бяха налягали крави с едри туловища, сякаш плажуваха във вече обедната жега. Една от тях странно се беше надула и изпънала – беше умряла. А какво ли правеха посестримите й до нея? Може би безмълвно жалееха. Журналистическата будна съвест на спътника ми веднага го подтикна да заобяснява на една застигната от нас работна женица, с копач на рамо, колко е опасно в жегата да има незарит разлагащ се животински труп. После напътствено я посъветва да каже на кмета на селото да се обади на ХЕИ в Кърджали, та да дойдат, да я  приберат, за да не плъзне някаква зараза. Едва ли не я накара да му обещае, а тя послушно заобещава, както също тъй послушно преди това обясни кой е кмет на селото и т. н. 

По сухото речно корито се разхождаха и щъркели, сякаш да си припомнят към какво горещо място ще се отправят съвсем скоро, в края на лятото. Една двойка грациозно разтвори крила и полетя над коритото на реката, а спътникът ми, въпреки бързането, така и не можа да заснеме тоя миг с фотоапарата си, за което и двамата съжалявахме. След малко стигнахме до място край реката, засято с чушки, а стопанинът след като научи откъде идваме, напътствено ни заобяснява как да съкратим пътя в обратна посока, като минем по трасето на някогашния граничен кльон, което било добро за пеши преход. Следваше пресичане на реката по примитивно направено мостче от тесни бетонни конструкции, кой знае от къде и как взети, поставени на стърчащи яки бетонни основи, навярно приготвени някога за голям, широк мост, за да излезем на пътя за с. Кушла. Вече минаваше 12.00 ч. и макар слънцето от време на време да се затулваше за кратко зад някой облак, на моменти силно подухващият вятър си беше направо топъл. Чешмите, накацали над пътя, бяха в повечето случаи със сухи корита. За наше утешение, започнаха да се появяват крайпътни къпинови храсти, чиито узрели плодове добре разквасваха устата и засищаха жаждата ни. Пътят с добре отъпкана макадамова настилка се е проточил по течението на безводната река, от източната й страна.

Изведнъж от нищото, доста след с. Горски извор, което е в Кърджалийска област, се появи тънка асфалтова настилка, някак възтясна върху широкото пътно трасе към с. Кушла от Смолянска област. Дали някой чиновник бе кроил криво или негов началник беше пестил в името на общото благополучие и просперитет на местното население, или на цялото българско племе? Лесно се пести от село на края на света, което обаче все не умира, напук на административните чиновнически очаквания, базиращи се на важни държавни документални данни. 

А иначе проблемът с пътя е стар, още от времето на социализма. Тогава вече беше асфалтиран до центъра на с. Горски извор, но от края на асфалта в центъра на селото следваше каменисто продължение до края на селото, което беше изключително трудно за преодоляване от автомобили. Социализмът си замина, а проблемът с пътя за с. Кушла остана. Две окръжни, а по-късно областни администрации на съседни райони в България не могат да се разберат за един път от няколко километра, а ние искаме държавата ни да върви напред. Как да стане това, особено в днешното време на множество теснопартийни сметки и сметчици? Пък местното население кучета го яли. Но и без кучетата, то пак се топи като ланския сняг, господа чиновници и управляващи, ако „чувате” написаното… (Краят – в следващия брой)

(Бр. 16/2016 на „Златоградски вестник”)