Иван СТЕФАНОВ

Датата 22 септември 1908 г. завинаги остава в българската историография като един от моментите, в които българският политически елит показва завидни умения и възползвайки се от благоприятната международна обстановка успява да извлече максимума за държавата.

Княз Фердинанд отдавна има желание да отхвърли зависимостта на България от Османската империя. Поради това в началото на 1908 той поставя на власт правителството на Демократическата партия, начело с Александър Малинов. По това време партията клони в своите пристрастия към Русия и лагера на Антантата.

Князът на свой ред е ориентиран към другия лагер и смята, че избора на едно русофилско правителство ще доведе до известен консенсус в позициите на великите сили при евентуално отхвърляне на васалитета към Високата порта. Благоприятният момент настъпва през 1908, когато изтича 30-годишният срок на окупацията на Босна и Херцеговина от страна на Австро-Унгария. Виена, която няма никакво намерение да връща областта на Турция, се явява готова да наруши клаузите на Берлинския договор. Първите конкретни призиви за обявяване на независимостта през 1908 г. идват от българския дипломатически агент в Цариград - Иван Гешов. След като на 30 август на празненствата по случай рождения ден на султана на империята той не е поканен, под претекста, че България е васална държава и няма право да присъства със своя делегация на събитието, обстановката се нажежава и се стига до отзоваването на Гешов в България. Малинов смята, че моментът е подходящ, но князът не се съгласява.

Причините васалитета на България да спира порива на държавата към национално обединение са няколко. Първо като васално княжество България няма право да сключва международни договори от военнополитическо естество. Освен това върху територията на държавата се разпростират всички клаузи на т. нар. „режим на капитулации“, който представлява система от икономически и съдебни привилегии за западните държави и техните търговци.

След Съединението през 1885 г. България започва да се развива с темпове, които удивяват целия свят, а доказателство за това е, че някои западни анализатори започват да я наричат Япония на Балканите. Възходът на младата държава е всестранен – и в областта на икономиката, и на образованието, и на културата, и на военното дело. Пример за това е фактът, че София се превръща в една от първите европейски столици, по чиито улици се движат трамваи, както и сериозния напредък в изграждането на железопътната мрежа – до 1909 г. тя вече е с дължина над 300 км.

Целият този възход ярко контрастира с факта, че международния статут на държавата е княжество, васално на Османската империя, а освен всичко други в последните години на този васалитет много от клаузите се превръщат във формалност и не са спазвани. Така постепенно, 30 години след Освобождението на България, извоюването на независимостта се превръща в една от основните цели на политическия елит на държавата.

Вследствие на всичко това българското правителство окончателно взима решение независимостта да бъде обявена преди погазването на договора от Австро-Унгария. За дата е определен 21 септември 1908. На 20 септември княза слиза на дунавския бряг, където е посрещнат от Малинов. Той го уведомява за решението, взето от правителството му и Фердинанд се съгласява. Така на 22 септември, при подобаваща тържественост независимостта на България е обявена в църквата „Свети 40 мъченици“ в град  Велико Търново. И това е едно от най- големите постижения на дипломацията ни. Макар че сме свикнали да го приемаме като един напълно формален акт, то е сред онези моменти, които трябва да помним, и с които трябва наистина да се гордеем.

(Бр. 16/2016 на „Златоградски вестник”)