* Изказване на кръгла маса по тема „Българите и ислямът”, в СУ „Св. Климент Охридски” - 4 май 1999 г.

 

Ефим УШЕВ

 

 

„Други народи, заграбили български земи, какви ли не усилия полагат, за да проникнат със своята култура в душата на българите.

А ние не правим и най-малкия напад да завладеем душата на своя непросветен брат българомохамеданин. Какъв срам за българската култура - да не може да „асимилира” своя собствен народ! Каква идилия…

Когато партийни глутници се нахвърлят с хищна стръвност на държавния организъм, там долу, в Родопите, апостоли на чужда власт и на чужди идеи правят опустошение в българската душа, забиват нови гвоз­деи в разпънатото тяло на България.”

 

Привеждам тази горчива кон­статация на проф. Борис Йоцов от 1934 г., защото, както и то­гава, тя е отчайващо актуална днес, когато безродни часови вестници правят неистови уси­лия да втълпяват на българско­то общество, че българите мо­хамедани са нещо отделно от българското етническо тяло и със сигурност без да им е стъп­вал кракът в Родопите, тира­жират абсурдните тези, че ня­каква голяма опасност грозяла България именно от това насе­ление.

Такива, по същността си разделителни антинационални писания, само потвърждават ва­лидността и днес на думите на проф. Йоцов и липсата на един­на национална политика и докт­рина със съответните програми за изпълнение на държавно ниво.

И ако това е така в днешна България, толкова по-трагично е положението с българите мо­хамедани в Западна Тракия, ос­танала под гръцко управление след Ньойския договор. Оттога­ва комай е последната защита, по-точно самозащита на българ­ските мюсюлмани, срещу нагли­те гръцки претенции към тези изконни наши земи и коренно бъл­гарско население.

Имам предвид Декларацията на депутатите мюсюлмани в българското На­родно събрание през март 1919 г., в която те остро протести­рат срещу фалшивия Мемоар на гръцкия министър-председател Венизелос, според който мюсюл­манското население в Западна Тракия предпочитало гръцкото управление пред българското.

„Ние посрещаме тези гръцки твърдения с учудване - казват нашите депутати. - Без да кри­ят незадоволството си от ня­кои мерки на властта, предиз­викани от войната, български­те мюсюлмани нямат никаква причина да предпочитат гръц­кото управление пред българс­кото. Те живеят спокойно в бъл­гарското си отечество, докато напротив, мюсюлманите в Гър­ция още от създаването на гръцката държава бяха принудени да напуснат своите огнища и днес не е останал нито един от стотиците хиляди мюсюлмани, които живееха в старите пре­дели на кралството. Този факт показва най-ясно какъв е харак­терът на гръцкото управление, каква е културата и търпимост­та на гърците. Мюсюлманите са предан на общото отечество България елемент и те доказа­ха това чрез кръвта, която про­ляха по бойните полета за вели­чието на България...”

С още силни и точни думи е изпълнена декларацията на бъл­гарите мохамедани, публикува­на в сборника „Документи по до­говора в Ньой” през далечната 1919 г. и подписана от петима депутати от Ксантийско-Гюмюрджинския район, двама от Шуменско и по един от Варна, Русе и Бургас.

Оттогава, вече 80 години, продължава нашата незаинтере­сованост и безразличие към съд­бата на населението, останало там, от което пък не можеше да не дойде отчуждението и в крайна сметка - отродяването. Неизменна и коварна остава са­мо гръцката политика спрямо него, като при завземането на въпросните територии говори за тях като за „компактна бъл­гарска маса”, постепенно преми­нава към синонима „българогласни” и „славяногласни” след Бал­канската война, за да стигне до днешното „славянизирани елини” и „помаци”.

Тази страна и до днес продължава да отправя предиз­викателства към България, ка­то по примера на сърбите фаб­рикува нови етноси и езици на основата на българската народност. И това при пълно мълча­ние на държавните ни институ­ции и националните медии.

Защо тази тема и проблема­тика е толкова важна за нашия район на Родопите?

Златоградският район е ис­торически и географски свързан през вековете с Беломорието, явявал се естественият хинтерланд за населението му, от което произлизат плеяда свет­ли личности, обрекли себе си в отстояването и съхраняването на българщината в Родопите, Западна Тракия и Одринско и ре­дом с бунтовническата си (при Дельо войвода) и революционна­та си дейност по-късно (с орга­низацията и структурите на ВМРО), строяха български цър­кви и училища тук, развиват икономически отношения в Зла­тоград, Ксанти, Гюмюрджина и другаде.

В тези мащабни дей­ности взема участие населени­ето и от двете верски групи, живели тук винаги заедно и в сговор. Известни например са братята мохамедани Борис и Серафим Родопски, които, ма­кар и на турска служба, често предупреждавали съгражданите си християни кога ще има про­верки и обиски на властта и да се пазят, когато пренасят оръ­жие.

И до днес се помнят думи­те на Ахмед Ехленов, казани, разбира се, на диалект: „Ако грък рече да дойде в къщата ти - рита вратата и влиза. Бълга­ринът, преди да влезе, почуква на вратата с пръст.”

За българския характер и са­мосъзнание на населението в Южните Родопи и Западна Тра­кия свидетелства още Жофроа дьо Вилардуен, в книгата си от 1207 г. „Завладяването на Конс­тантинопол”. В нея той описва убийството на Солунския владетел Бонифаций край с. Лъджа, Златоградско, сега в Гърция. Местните българи разбили ох­раната му, него самия убили, от­рязали главата му и я изпрати­ли на българския цар Калоян, кой­то по същото време се готвил за нападението на Бонифаций в държавата му. Край споменато­то село Лъджа са прочутите от римско време минерални извори, известни под името Даръдерските бани, каквото е било ста­рото название на Златоград.

След тези бегли бележки из ис­торията, впрочем добре извест­ни на уважаемите присъстващи, става ясно, надявам се, че златоградчани не могат току-така да забравят емоционалния привкус на миналото си, тясно свър­зано с Южните Родопи и Беломорието, и естествено приемат за­ложеното в програмата на мест­ната организация на ВМРО: нало­жително и крайно необходимо е да скъсаме с дълголетния нихили­зъм и самоотричане, обричайки на безверие еднородните си братя в Западна Тракия.

Както и да се самоопределят сега те, ние сме длъжни да ги приемем като свои еднокръвни братя, водени от историческа­та истина, така както приема­ме и днешните ни братя маке­донци от Повардарието.

Не след дълго, когато Гърция бъде при­нудена да отвори границата си с нас, еднородното население от двете страни на границата ве­че ще търси роднините си, които дълго време беше принудено да крие и да забрави. Но преди това там трябва да стъпи кра­кът на българския интелектуа­лец - езиковеди, краеведи, фолк­лористи, историци, журналисти. За да погледнат с нови очи онова, което в началото на века видяха Яков Змейкович и Стоьо Шишков, Антон Страшимиров и Богдан Филов. Както и послед­ният засега българин, описал жи­вота и селата на тамошните българи мохамедани през 1943 г. - българският патриарх Кирил. Ние трябва да направим това, въпреки трагичното, почти 60-годишно закъснение.

С подобни, макар и по-скром­ни намерения, през 1996 г., ко­гато нашумя провокацията с помашко-гръцките речници и гра­матика в Гърция, поисках от златоградския общински съвет финансово съдействие за 5-дневно пътуване в Беломорието, като между другото се обосновавах и с побратимяване­то на общината ни с гръцката община Хрисуполи. Отказът на съветниците беше бурен - из­разиха опасение за чувствител­ността на гърците към нацио­налните им проблеми, че ще бъ­да арестуван и изгонен и пр.

Та­ка един български общински съ­вет се загрижи за гръцката чув­ствителност, демонстрирайки безчувственост към български­те национални проблеми.

През 1997 г. кандидатствах с проект за Южните Родопи в Гърция пред фондация „Отворе­но общество”, за което имах препоръки от проф. д-р Марин Деведжиев и доктор на фило­софските науки Евгения Ивано­ва, която по това време разра­ботваше проект на тема „Ро­допите - модел за толерант­ност на Балканите”. Според г-жа Иванова пътуването ми в гръцката част на Родопите би допринесло за обогатяването и допълването на нейния проект.

И фондацията обаче не прие предложената идея. Затова през есента на 1998 г., с малко лични средства заминах за Се­верна Гърция, но след като за­купих необходимите книги, мо­жех да си позволя да остана не­пълни четири дни. Все пак достатъч­ни за едни бегли впечатления от срещите ми с местни хора, някои от които вече изложих.

Успях още да разбера лично, че българин не може свободно да отиде в селата на юг от Ксан­ти и Гюмюрджина без бележка от общината. Отидеш ли в об­щината обаче, или ти отказ­ват, или, ако ти разрешат, ще бъдеш следен с кого се срещаш и какво говориш с него. Не бе­ше трудно да се разбере, че местното население е крайно изолирано и непристъпно, при­нудено да търси прехраната си навътре в Гърция или най-чес­то в Турция.

Българският език в неговия родопски изговор е ма­сово използван и до днес си слу­жат със старата българска и турска топонимия за села, гра­дове и местности, от тях нау­чавам за селата Вълканово, Ши­рока поляна, Люлька, Братанково, Мемков, Джуванци и т. н. Предупреждават ме да не се от­пускам много да говоря с гърци, да не показвам картата, която нося, за да си нямам неприят­ности.

Разбирам и за очаквани­ята им да се отворят гранич­ните пунктове и да започнем някакъв съвместен бизнес, за да се подпомагаме. Срещнах се и с онзи ксантийски стоматолог, който е трябвало да обяви ед­носедмична гладна стачка, за да му разрешат да упражнява про­фесията си.

Едно от притесне­нията на местните българи мо­хамедани - масовото заселване на задгранични гърци в техни­те земи, на които се дават без­платни жилища и земя. Така етническата картина безвъзврат­но се променя, което увеличава верските и етнически конфлик­ти и агресията на гърците към местните.

За по-важните и по-задълбо­чени проучвания обаче трябват повече средства и време. Но и дипломатическа активност, настояване пред българското правителство да регламентира на междудържавно ниво право­то на българите да посещават свободно желаните краища на гръцката страна. Така както свободно се придвижват в на­шата страна гръцките гражда­ни. Българското правителство да издейства до дипломатичес­ки път възстановяването на ня­когашните родопски събори на българо-гръцката граница край Златоград и Рудозем. Така как­то се провежда свободно събо­рът на българските каракачани.

За тези родопски събори въз­растни хора още си спомнят - как са обменяли стоките си с братята отвъд границата и как са ехтели родопските песни по поляните.

А нима това е малък етноопределящ белег?

И най-сетне - трябва да се издейства от гръцките власти свободно­то посещение на български уче­ни в Южните Родопи. Така как­то нямат проблеми гръцки уче­ни на българска земя. Разбира се, че голямото завръщане към корена, което предстои, няма да е лесно, познаваме добре съ­седите си. Но нима не е също­то и завръщането ни в Македо­ния? При това с население от една и съща вяра!

Това е дока­зателство, че идеологическите и исторически напластявания нямат верски характер. Зато­ва смятам, че е нужна нацио­нална стратегия за Беломорието, която да включва и изброе­ните тук проблеми и предложе­ния. Само така ще осъществим онова дълго и голямо пътуване към своето и своите, пътуване към родното, от което много дълго време се отричахме.

 

(Бр. 9/1999 г. на „Златоградски вестник”)