Доц. Елена ХАРБОВА  

Европейските държави с малки изключения посрещат враждебно съединението на България от 6 септември 1885г. В знак на несъгласие Русия отзовава своите офицери и то в навечерието на Сръбско-българската война от същата година. Подозрително и с неодобрение към акта на съединението се отнася Сърбия, която се опасява от превръщането ни във важен фактор на Балканите. Затова Сърбия се стреми към териториални компенсации за наша сметка. Западните държави поощряват Сръбско-българската война.

А равносметката от нея е свързана с многобройни човешки жертви и огромни материални загуби, съпроводени с дълбок разрив в отношенията на двата народа, останал в паметта на поколенията.

На 6 септември 1885, в резултат на многогодишна борба, подкрепяна от всички слоеве на българското общество, Съединението на Княжество България с т. нар. Източна Румелия (южна България), става реален факт. Изкуственото разделение на българската държава от Берлинския конгрес през 1878, е отстранено, макар и частично. Направена е най-съществената стъпка към обединението на българската нация.

За защита на постигнатото княз Александър Батемберг издава указ за мобилизиране на българската войска. Поради очаквана реакция от страна на Турция, българските части се съсредоточават на южната граница. Без да подозира коварните планове на западната ни съседка, на 30 септември 1885 князът отправя писмо до сръбския крал Милан Обренович с предложение за взаимно споразумение. Като съобщава за провъзгласяването на Съединението, той призовава към солидарност и подкрепа от сръбска страна.

“Едно искрено и сърдечно споразумение – четем в писмото – е дълг, който сегашното положение, връзките, които свързват нашите два народа, тяхната история и техните аспирации, неизбежно налагат. Нашите интереси и аспирации са сходни. Опасностите, които ни заплашват, са еднакви. Нашето споразумение ще улесни и ще ускори разрешаването на големия Източен въпрос.”

В този дух е и частно писмо от българския княз до крал Милан от същата дата, което съдържа конкретно предложение за съюз между България и Сърбия: “Не отхвърляйте нашите предложения – е отбелязано в него, - моментът е решителен да покажем на Европа, че сме братя...” На 6 октомври 1885, във връзка с идващи от сръбската граница тревожни съобщения, князът отново се обръща към сръбския крал, за да даде уверения, че “...обединението на двете Българии няма враждебен характер към Сърбия”. Неколкократните опити за постигане на разбирателство в двустранните отношения не дават резултат.

Поощрявана дипломатически и подкрепяна финансово от Австро-Унгария, на 2 ноември 1885 Сърбия внезапно обявява война на България. Незащитената българска граница светкавично е нарушена. Още същия ден княз Александър Батемберг издава манифест за приемане на обявената война и за започване на бойни действия. В него се казва:

“С най-голямо прискърбие Ние чухме тая печална вест защото никога не вярвахме, че нашите еднокръвни и едноверни братя ще дигнат ръка и ще почнат една братоубийствена война в тия трудни времена и така безчеловечно и безразсъдно да се отнесат към своите съседи които без да причинят никому вреда, работят и се борят за едно справедливо и похвално дело. Като оставям върху сърбите и правителството им всичката отговорност за братоубийствената война между двата братски народа и за лошите последствия, които би могло да споделят и двете държави, Ние обявяваме на своя любим народ, че приехме прогласената война от Сърбия и дадохме заповед на нашите храбри и юначни войски да започнат действията си срещу Сърбия и мъжки да защищават земята, честта и свободата на българския народ...Като сме уверени, че всеки българин, способен да носи оръжие, ще дойде под знамената да се бие за своето Отечество и свобода, призоваваме Всевишния да пази и покровителства България.”

Въпреки незащитената северозападна граница, бойните действия на българите надхвърлят най-смелите очаквания. Още в първите сражения малобройните войскови части, зле въоръжени и лишени от опитни командири, оказват мъжествена съпротива. Войната започва с усилено настъпление на сърбите. След продължителни боеве при Драгоманското дефиле, българската армия се оттегля на последната отбранителна линия към подстъпите на София-Сливница. Видинската крепост е обкръжена. Невероятно бързото придвижване на южнобългарските доброволци и частите на охраняващата турската граница войска внасят обрат в бойните действия. Решителните сражения са на 5, 6 и 7 ноември. Сръбските войски са разбити. След неколкодневни боеве е деблокирана Видинската крепост. Сразена е елитната сръбска армия. На 12 ноември българските войски влизат триумфално в Цариброд. Под силен оръдеен огън на противника на 15 ноември е завзет и Пирот. Пътят към сръбската столица е открит.

По повод българските бойни успехи в телеграма на председателя на Народното събрание Стефан Стамболов от 8 ноември четем: “Пълна победа! Сърбите отхвърлени от двете крила с големи загуби...Нашите заеха всички висоти до Драгоман. Войниците и офицерите се биха и нападаха като лъви.”

Победоносното настъпление на българската армия е спряно по дипломатически път. Австро-Унгария поставя ултиматум за незабавно прекратяване на войната. В декларация на австроунгарския извънреден пратеник граф Рудолф фон Кевенхюлер-Меч до княза се казва: “След като Сърбия, следвайки натиска на Великите сили, се съгласи да прекрати военните действия, Ваше Височество още днес да стори същото... Ваше Височество е герой и българският народ показа чрез своята храброст че е достоен за своята свобода. Ако Ваше Височество не би изпълнил това желание, то аз съм упълномощен да заявя, че Негово Величество императорът още днес ще даде на своите войски заповед да преминат реката Сава, така че войските на Ваше Височество не ще имат пред себе си сръбски, а австрийски императорски части.”

Намесата на Австро-Унгария  спасява Сърбия от пълен разгром. Българските войскови части са изтеглени принудително от Пирот, въпреки призивите на местното население за присъединяването на този български град към отечеството. Победният ход на българите е спрян на 16 ноември 1885. Сключеният мирен договор на 19 февруари 1886 в Букурещ възстановява положението отпреди войната. Категоричната победа става важна предпоставка за международното признаване на Съединението. Така нареченият Топхански акт, подписан на 24 март 1886 от посланиците на силите, от великия везир Кямил паша и от българския външен министър И. Цанов, утвърждава Съединението на България.

(Бр. 13/2005 г. на „Златоградски вестник”)