Исмаил КАДАРЕ
Понастоящем Югославия е последната сталинистка диктатура в Европа.
И това е най-малкото зло, ако Сърбия не беше нещо много по-лошо от това. Тя има всички черти на тоталитаризъм, заедно с още един елемент в повече, който класическите диктатури на Хитлер и Сталин не са познавали: анархията в престъплението.
Тази анархия, разпростирането на престъплението, е неотменна част от новата ескалация на злото. Официализирането на бандите на капитан Аркан, на паравоенните формирования на ген. Ратко Младич, на всички видове серийни убийци, показва, че Югославия днес е достигнала нов стадий в тази „диктатура в повече”.
Откакто патентованият фашист Воислав Шешел заяви високо и ясно, че „ще заколи всички хървати не с нож, а с чаена лъжичка”, той влезе в югославското правителство. Вук Драшкович, който напоследък отново претендира да е в „опозиция” на Милошевич, също между другото заплашваше „да отреже ръцете на всички албанци, които правели знака V”. А това показва, че в Сърбия доктрината на престъплението взема връх. Как Западът може да има и най-малка илюзия относно този режим?
Напротив, той би трябвало без ни най-малко колебание да изтръгне това зрънце на злото в Европа. Уви, Западът закъсня и неговото действие имаше убийствен ефект.
В някаква степен то допринесе за двойната имунизация: първо, тази на престъпниците, които все повече и повече се опияняваха от кръвта. И после - за притъпяването на световното обществено зрение. Защото светът в някои от най-мрачните си периоди, е привикнал към подобни абдикации.
Нарасналата безчувственост на престъпниците бе съпроводена от тяхното постоянно предизвикателство към цивилизацията. Защото те черпят духовна храна от своята арогантност, тя ги потапя в някакъв екстаз и ги окуражава да продължават по-нататък по пътя на престъплението.
От своя страна Западът, с неговия поглед и фрази, бе белязан от грижата да „не наранят добрия сръбски народ”. А единственият начин наистина да се помогне на сърбите, единствената конкретна подкрепа беше да им се каже истината в очите.
Защото, колкото и остра да е тя, е винаги спасителна. И ако сръбският народ не може да бъде упрекнат за злодеянията на някои свои съграждани, той обаче може да бъде упрекнат в това, че не ги осъжда. Всъщност, твърде малко сръбски гласове се надигнаха срещу извършените актове на варварство.
Изтъкването на колективната отговорност на сръбската страна е единственото коректно поведение към тях. А от друга страна, само признаването на собствената си грешка и нейното осъждане, е единственият път, който остава открит за сръбския народ, за да може той да бъде отново интегриран в семейството на другите народи.
(Бр. 12/1999 г. на „Златоградски вестник”)