+ „Представеното в книгите за историята на Златоград, е един вид „възрожденски уроци”, които искаме, така обединени, да останат като памет за следващите поколения”, смята авторът…

Петя ГАЙДАРОВА

Една от многото снимки на златоградчани, направени и останали в архивите, заради атракцията да се снимаш с камила…

Камили са доставяли векове стоки от Беломорието в Родопите. За пътя на керваните в планината разказа на представянето на втория том на трилогията си „Златоградски страници” Ефим Ушев. В поредицата са поместени всички факти от историци, краеведи и специалисти за Златоградския край, събирани в 25-годишната история на „Златоградски вестник”.

Във втория му том за първи път се отпечатват и обнародват кадри на керваните с камили, които са бродили из Родопите. В почти всяка къща имало снимка с камили, тъй като били цяла атракция. „Те не само са били жизненонеобходими като единствения превоз и за докарване на стоки от Изтока и Беломорието. Все пак известните като „кораби на пустинята” животни са се качвали по друмовете и върховете на Родопите и са доставяли брашно, захар и други стоки от Цариград и Беломорието и хората са се снимали с тях”, казва Ушев. В книгата му се описва как керваните са били пряко свързани с бурната търговия, която се е развивала в Родопите в края на 19-и и началото на 20-и век. Много са фотосвидетелствата за това в тома и будят интерес заедно с материалите в него за историята на търговските отношения и стопанското развитие, за историята на институциите тук - кооперации, корпорации, банки, селскостопанско производство и животновъдство - всичко това е свързано с търговията, която е развивал този край през 19-и и началото на 20-и век. „Тези кервани са съществували докъм 1947 г., когато от оживено средище в Родопите, Златоград става периферия със затварянето на границата с Гърция. Тогава се приключва и с керваните камили, и с Беломорието. А Беломорието е нашия хинтерланд през вековете, трагедията настъпва тук тогава, когато ни отнемат излаза на Бяло море, което е развивало стопански отношения, култура на общуването, съжителство и взаимно подпомагане”, казва Ушев.

Сред снимките с камили култов е кадър от септември 1938 г., на който до кервана, прекосяващ Златоград, са се увековечили тогавашният местен депутат Сирко Станчев, заедно с министъра на правосъдието Илия Кожухаров и проф. Георги Манев - физик и министър на просвещението. Ушев получил снимката от личния архив на Сирко Станчев, чрез сина му Никола Станчев. В книгата са поместени и спомени на местни краеведи за камилите. „Реална представа за камиларството получих по време на Първата световна война…”, пише през 1958 г. родопският писател Анастас Примовски. Той разказва как виждал керваните с камили в сегашния смолянски квартал Устово, който тогава е отделно селище, известно с търговията и стопанското си развитие. „Дотогава в моето детско въображение камилата беше свързана с пустинята - с дюните, палмите и пирамидите. И затова бях много учуден как могат камилите да пътуват през планини. Като деца тогава със захлас стояхме около тайнствените за нас животни, а камиларите ни караха да се провираме под коремите им, за да не ни хващат треска и малария. И по-късно, през 1937-1940 г., в Кърджали се случваше често пъти да наблюдавам малки кервани от камили, които пренасяха бакалски стоки и тютюни”, разказва Примовски. Друг краевед в сборника говори за детския си спомен и заявява: „Няма съмнение, че в едно далечно време камиларството е било поминък за хората от планината. Да пиша ли и аз за моето детско въображение, за въпросите, останали без отговор, които не зададох на дядо Стоян Камиларя?” Сведенията от „старините” разказват, че не само в Родопите, но и по другите планини и в Странджа са кръстосвали малки кервани от камили, които са пренасяли кюмюр за пристанищата и бакалски стоки. Местните дори си отглеждали камилите.

„...По време на войните хиляди камили били реквизирани, за да доставят храни и муниции по фронтовете. При прогонването на тракийските българи от родните им краища през първата четвърт на 20-и век, някои от тях са успели да доведат малка част от камилите си в България. Само в Кавакли (Тополовград) бежанците докарали 300 камили. Стотици камили е имало в Кърджали, Момчилград, Хасково и другаде…”, пише историкът. Според Ушев, затова не е случаен фактът, че в Златоград, както и в страната ни, е останал израза: „Три деня път с камили” - когато искаме да кажем колко далече е дадено място, където ни се налага да отидем. Според автора обаче някога този израз се е ползвал като реална мярка за разстояние от едно място до друго.

По същата причина според него в езика е останал и изразът: „Я камилата, я камиларя”. „Публикувах свидетелствата за камилите не само като любопитно четиво, а и заради сантимента, който носи за много от по-възрастните златоградчани, които още помнят камилите в центъра на пазара някога, доставяйки стоките си от близо и далеч за дюкяните на стария деридерски (Деридере е старото име на Златоград - б. а.) пазар. Много от техните роднини ги разпознават сега на снимките с керваните. Вярвам, че текстът ще е интересен и за по-младите ни читатели, за които специално го илюстрираме със снимките от някогашния Златоград”, казва Ефим Ушев.

Той настоява с историята на местния край да се запознават учениците. „Дано не прозвучи много „даскалски”, че представеното в книгите е един вид „възрожденски уроци”, които искаме, така обединени, да останат като памет за следващите поколения. Защото това е историческия актив на Златоград, неговата „страница” в националната ни история. Знаем, че краезнанието не е заложено в учебните програми, но може т. нар. „час на класния ръководител”, където сега се разказват само вицове, да бъде посветен на местната история. След като не може централно да се заложи една такава възможност, въпрос е на местните училищни ръководства и настоятелства, на общините дори, да направят нещо за занимания на учениците с местна история. Това е всъщност смисълът на обучението по родна история - българолюбието. Като не знаеш миналото на своя роден край, как ще знаеш историята на България въобще”, казва Ушев.

(В. „Труд” и „24 часа”,

15 февруари 2016)

Бр. 8/2016 на „Златоградски вестник”