Ангелина ГАНЕВА

 

Баща ми е Спас Ганев, народен представител в XXV Народно събрание.

Като офицер е бил участник в Балканската и в Европейската война - 1912-1918 г. Награден е с два ордена за храброст. След намаляване на армията завършва строително инженерство. Участва в строежа на Военната фабрика в Казанлък, главен конструктор е при строежа на Съдебната палата в София и др.

 

През 1934 г. е назначен за главен директор на Министерството на благоустройството, а от 1935 до 1939 г. и негов министър. През този период той влага сили и способности за благоустройството в страната, строежа на нови пътища и жп-линии, подобрява социалното осигуряване на шофьорите, които в негова чест определят Спасовден за техен патронен празник. С промени в организацията на строителството допринася за разгръщане и признание на делото на българските инженери, техници и строители. През 1938 г. Спас Ганев е избран за народен представител. В парламента е в т. нар. опозиция в болшинството, която е била за промени във външната и вътрешната политика, взема активно участие при спасяването на българските евреи. Един живот, изпълнен с вярност към българския народ и с честен труд за доброто на България, завършва със смъртна присъда, издадена от ІІ състав на „народния” съд на 1 февруари 1945 година.

 

Що за съд

беше това?

 

Народните представители бяха арестувани още на 10 септември 1944 г. - в цялата страна, а след около месец докарани в София, в централния затвор, за процеса, проведен и приключен за три месеца. Обвинението, по което бяха подведени всички народни представители, беше общо, всички в един кюп... Това не беше никакъв съд, тъй като още по времето на процеса мнозина народни представители, включително и баща ми, бяха отвеждани от централния затвор в Дирекция на милицията - Лъвов мост, където били подлагани на побои и изтезания. След това били връщани в затвора в специални коли и влачени от охраната до килиите, тъй като не са били в състояние да се движат сами. Това не беше никакъв съд, защото беше създаден и насочен към едно - физическото унищожение на голям брой от народните представители. Например по делото на моя баща три от четирите обвинения бяха отхвърлени и доказани със свидетели, с дневниците на Народното събрание и други документи и въпреки това беше осъден на смърт. Освен това прокурорът в обвинителната си реч искаше за него присъда доживотен затвор, а му беше дадена смъртна присъда, което противоречи на обичайната съдебна практика и доказва, че присъдите са били определяни по специален списък, получен от другаде, известно откъде. Това не беше никакъв съд, тъй като адвокатите на подсъдимите бяха заплашвани и принуждавани по всякакъв начин да се откажат от защитата на доверениците си и то в последните дни преди процеса.

Това не беше никакъв съд, защото преди изпълнение на присъдите, което е било извършено вечерта, веднага след прочитането им на 1 февруари 1945 г., в 4 часа следобед, на осъдените на смърт 68 души народни представители не беше позволено последно сбогуване с близките им, нито беше допуснат свещеник. Били свалени в подземията на Съдебната палата, където са били съблечени и завързани, оттам през нощта закарани в Централните софийски гробища, където били застреляни в тила около бомбени ями и заровени в тях. Това място в гробищата се охраняваше дълго след това и години на тази дата и на Задушница, сякаш те се страхуваха от убитите. Физическото унищожение не беше достатъчно. Всеки народен представител бе осъден и на пълна конфискация на имуществото, пет милиона лева глоба, сякаш някой от тях ги е имал, и продължи дълги години наред с изолация, лишения и тормоз на семействата им. Така България си спечели печалната слава на единствена страна в света, избила своя политически и интелектуален елит, като с това даде повод в ония години да бъде казано във френския парламент, че „…има една страна - България, в която изтребват цели парламенти…” Защото в световната практика няма случай на унищожено Народно събрание. Затова дори до ден днешен, Белгийският парламент, при откриването на своите сесии, с минута мълчание почита паметта на унищоженото Българско народно събрание.

 

(Бр. 5/2016 на „Златоградски вестник”)