Дуня МЕЛЧИЧ

Милошевич не анулира авто­номията на Косово през 1989 г., за да допусне тя да бъде възс­тановена сега под междунаро­ден контрол. За неговия ман­талитет едно наистина авто­номно Косово, каквото предла­гат западните посредници, е равнозначно на поражение.

Сръбският шовинист Воис­лав Шешел формулира отгово­рът на Белград за бомбардировките на НАТО: „Атаките на НАТО вероятно ще ни при­чинят големи щети. Но зато­ва пък ние ще избием албанци­те без остатък!”

Милошевич не само че прие разрушаване­то на собствената си стра­на, но и използва бомбардиров­ките над нея, за да се добли­жи до сръбската мечта за Ко­сово без албанци. Това е идея фикс за много сръбски инте­лектуалци още от предвоен­на Югославия.

Така през 1937 сръбският историк Васо Чубрилович предложи на прави­телството „програма за из­селване на албанците”. Той оцени като изгодна полити­ческата ситуация в света: „…щом Хитлер може безна­казано да пропъжда от стра­ната десетки хиляди евреи, тогава изгонването на сто­тици хиляди албанци също ня­ма да предизвика световна война”. В неговата програма за първи път се говореше за „прочистване на албанците”. Все пак Чубрилович смяташе още една война за зло, докатo неговият последовател Милошевич я пожела.

Осъзнаването, че днес си­туацията в света не е в пол­за на сръбските мечти за ет­нически чиста държава, не во­ди до това те да се откажат от реализирането им. Едно ав­тономно Косово те смятат за загубено за Сърбия. Сега Слобо откри, че въздушните уда­ри на НАТО му развързват ръ­цете за тотална война сре­щу косовските албанци. Похо­дът за унищожение бе под­готвян в пълно спокойствие, докато Западът се занимава­ше с илюзорни планове за раз­решаване на конфликта.

Точ­но защото Милошевич не мо­же да спаси нищо за бъдеще­то, включително и Косово, на него му остава само подпалваческия път на Нерон. Омразата на сърбите спря­мо другите народи в някогаш­на Югославия е безгранична. Сръбският писател Матия Бечкович заяви по телевизия­та по време на войната в Сло­вения, че смъртта на един словенец го засягала, „колко­то смъртта на някой тюлен”.

Израз на тази омраза бяха и зверствата срещу хърватите във Вуковар и срещу много други етноси, които система­тично бяха пренебрегвани на Запад. Многократно по-силно се изрази тя срещу босненци­те в Босна и Херцеговина. Но сръбската омраза срещу албанците прилича на черна дуп­ка: без възможност за спасе­ние, с разрушетелен ефект, която трудно можем да си представим.

НАТО не носи вина, че Милошевич използва въздушните уда­ри, за да превърне похода за унищожение на албанците в едно ускорено и окончателно решение на проблема.

Но сегашната катастрофа е свързана с неспособността на Запада да дейс­тва навреме. Вместо да положат усилия за въвеждането на мерки за защита на жертвите на Милошевич, те попаднаха в задънена улица. Най-лошото обаче е, че ако сега НАТО прекра­ти военните си операции, тоталната война на Слобо срещу косовските албанци ще стане още по-ужасна. 

(Бр.  8/1999 г. на „Златоградски вестник”)