Венцислав СТАЙКОВ

Рано сутринта на двайсет и първи декември Златоград беше потънал в призрачна мъгла. Групата ни чистеше скрежа, залепнал по колите и се подготвяше за новото приключение, което ни предстоеше. Щяхме да тръгнем към границата ни с Гърция, която беше само на няколко километра от града, да стигнем до с. Термес, където се намира интересен барелеф на бог Митра, да продължим към с.,Котани и да се изкачим до Камъкът на изцелението – свещено място за християни и мюсюлмани, и на връщане да разпуснем уморени тела в термалните извори в самото село Термес.

Формална проверка на личните карти, след което колите ни започнаха спускане по многобройните завои към с.Термес. Пътят е достатъчно тесен за да не могат през него да преминават автобуси и камиони, затова и такива не се пропускат през този участък на границата. Първото място, което посетихме беше барелеф на бог Митра – древноарийски и древноирански бог. Неговото проявление тук е свързано с част от най-западната иранска диаспора, когато попада под римски контрол. Тогава Митра става особено популярен сред войските, набирани от тези земи. След известните средиземноморски културно-религиозни влияния през I в. пр. н. е., култът прониква сред по-горните етажи на имперското общество. Митра е почитан и от няколко императора в Древен Рим. Много римски войни – ветерани и ранени войници са се възстановявали по тези места, лекувайки телата си в термалните извори, на чието име е кръстено и селото.

В тази част на Родопите

има много светилища

които не са проучвани. Това е рай за археологията и древната история, в който могат да се разкрият много нови артефакти. Иконографски предствителна за митраизма е сцена на бикоубийство (тавроктония - англ. tauroctony). Такъв е и барелефът над селото.

Известни са над 400 археологически обекта, свързани с митраизма. Посветените в култа минавали през поредица от степени, като практикуващите били от различни социални слоеве, включително и роби. Доколкото божеството било закрилник на армията и на договорите, култът бил разпространен най-вече сред римските легионери и дребната аристокрация. В някои провинции в него участвали и жени. Интересното на това свещено място не е само барелефа върху една отвесна скала, която се издига над пътя, а и изворната вода, която се спуска от скалите и се стича по растението „венерин косъм”, право в едно каменно корито, специално изсечено още в древността и създаващо усещането за нещо приказно и лечебно. След като групата ни се докосна до това вълшебно място, където имах усещането, че всеки момент от храстите в гората може да изскочи някоя древногръцка нимфа (а може и да не е древногръцка), продължихме към с. Котани (Джуванци). В селото живеят по официални данни 43 човека българи-мохамедани и местните го знаят и като село Кошналар. Между другото община Термес е населявана от 1221 човека, от които около 700 живеят в с. Термес (Бани, Лъджа). Пътят, който никога не е бил асфалтиран между селата Медоса (Мемково) и Котани, в един момент се превръща в едно огромно изпитание за колите. Понякога с дни по него не преминава нито една кола, но сега седем коли се бяха насочили към това забравено и от гръцките богове място. Пристигнахме на достатъчно широко място близо до селото, където любезен домакин ни посрещна, за да ни разведе из собствения си имот, който той беше превърнал в място за гости, където можеше да се преспи и в своеобразен музей – антиквариат, в който домакинът беше събрал всякакви съкровища от местния бит, традиции и занаяти. Неговата приказна къща беше като едно гръцко родопско пристанище насред планината…

Нашата главна цел

обаче беше Камъкът

на изцелението –

едно легендарно място в този край, където имаше струпани няколко огромни камъка, които някак неестествено бяха забити на един отвесен хълм. Нямаше физически закон, който да задържи най-главния от тях и той да не се търкулне по нанадолнището, но въпреки това този камък вече векове се задържаше на мястото си, сякаш Сизиф го беше оставил тук и нарекъл с магически думи никога да не се търкаля надолу.

Легендите разказват, че римски войници, а и следващи обитатели на района, са се опитвали безуспешно да го катурнат. До него на съседна скала има и провиралка, която навремето е била много посещавана, но в днешно време, поради обезлюдяването на този край и лошата инфраструктура, тя почти е забравена. Това не попречи някои ентусиасти от групата ни да докажат, че миналото не е забравено. А дълбокият родопски глас на нашия водач Розалин, който огласи цялата околност с песента „Излел е Делю Хайдутин“, накара и тези свещени камъни да настръхнат.

За десерт ни остана да обходим термалните извори в този край на Родопите, които тук са в изобилие. Но първо се срещнахме с местни хора в центъра на село Баните, които още като разбраха откъде идваме и пуснаха по уредбите в центъра на селото българска народна музика, а част от групата ни спретна едно истинско българско хоро в една от най-българските земи в Родопите.

(Бр. 2/2016 на „Златоградски вестник”)