През април 1925 г., точно пре­ди 70 години, нелегалната теро­ристична организация на БКП взривява главния купол на со­фийската църква „Св. Неделя”.

От този атентат са убити 150 обикновени хора и 500 са ранени, много от които също умират от раните си.

По-долу публикуваме част от спомените на проф. Ал. Цанков, присъствал на църковна­та служба при взривяването.

„...Клисарят отмести ковчега по-близо до олтаря, тъй че ние автоматически се приближихме няколко крачки по-напред и зас­танахме точно под купола, в кой­то е била заложена адска машина с 30-40 кг взрив.

Това отмества­не спаси правителството. Неве­жият клисар е мислил, че попад­нали точно под взрива, ще бъдем сигурно унищожени. Раздавайки свещите, той като че ли ни броеше - поглеждаше всекиго от нас. И сега, след 32 години, виждам об­раза на тоя злодей - висок, стро­ен, облечен в дълга, черна клисарна дреха, с подстригани муста­ци, голобрад, сключени черни веж­ди, причесана и прилепнала черна намазана коса, с бледо мургаво ли­це и поглед на лешояд.

Погребал­ният обряд се извършваше от митрополит Стефан и когато той четеше евангелието от Йо­ана, изведнъж дебела тъма ни пок­ри с непроницаем мрак.

Не чух ни­какъв гърмеж, но потънахме ка­то че ли в ада. Секунда или мину­та, не знам, но след като се поразвидели, през облак прах прози­раше през разрушения купол синьото небе. Вече се виждаха си­луетите и сенките на обезуме­лите от страх хора. Човешки трупове с десетки повалени, на­лягали в безпорядък един до друг, един върху друг, едни умрели, дру­ги агонизиращи с глухи стенания, се бореха със смъртта, трети, обсипани с прах и пепел, окървавени, с нечовешки усилия се мъ­чеха да се самоизровят. Пред мен е и друга покъртителна картина: една жена с разрошена глава, об­ляно с кръв и кал лице, се бе хвър­лила на земята и се мъчеше да помогне на някого, намиращ се между тухлите. Навън стърчеше детска ръка, която се движеше конвулсивно. Жената сърцеразди­рателно молеше за помощ...

Ако искаш да вдигнеш един блок, трябва да стъпиш на друг, а под него има хора…”

А ето и част от спомена на комунистическия трибун Вл. Топенчаров за тази трагедия: „В първия момент не отричахме атентата - нито избрания момент, нито избраното място. Напротив! Спомням си, че бързо се върнах у дома, заварих сестра ми Вяра, заедно със Стефана Клинчарова. Разказах за смачканите под рухналия купол на църквата фашисти. Обхванати от някакъв делириум, всички се заляхме в истеричен смях. Смехът задушаваше мисълта ни...”

Това се случва през април 1925 г. Точно преди 70 години…

(Бр. 9/1995 г. на „Златоградски вестник”)