* * *

Ни поглед, ни слова, ни писмен знак

не са във сила да ни отразят,

дори във книга да ни включат, как

душите ни към нас ще приближат?

Напразно търсим помощ в мисълта,

душата ни прикрита пак мълчи,

сърцата са без връзка в самота,

не ни познават чуждите очи.

И бездна зее между две души,

дори не служи мисълта за мост,

устата лъже, словото греши

и често разумът е довод прост.

На видими души, измамен сън,

пред чуждата душа стоим отвън!

 

 

* * *

Поетът в мене е божествена изява!

Цветята, цъфнали от сока на пръстта,

със мимолетна и спектрална красота

ги пръска пролетта и после ги забравя.

По росната трева цветята вдигат врява,

под техните нозе отеква радостта,

а беден аз седя, обзет от пустота

и гледам натъжен как времето минава.

Да разцъфтиш с деня залят от светлина...

Цигулков тъжен плач, разнежено зове.

И скуката сама бленува в тишина.

Целувам мил пейзаж, от мене сътворен,

и сгушен в лоното на прежни векове,

не съм ни сън блажен, ни полет устремен!

(Бр. 12/1995 г. на „Златоградски вестник”)