Мира ДОБРЕВА

Викахме им караманки. Иначе си бяха круши – по-меки и по-дъхави от обикновените, но...круши. Дребнички едни такива. И бяха много. Току ми хрумнеше да поклатя дървото и те се плисваха върху ми - като побесняла градушка шибаха лицето ми, като мокри близалки се сурваха по раменете ми, като шантави бръмбари литваха надолу. Напомняха на мислите ми. Онези, които и до днес ме млатят, когато се чувствам виновна.

Споменът за това чувство ме връхлетя от съвсем мъничка – тогава имаше ролкови касетофони и аз, за да си играя, развих цялата лента с любимите АББА, Бони М и Глория Гейнър на нашите. С лентата си направих коса, която исках да сплета на плитка, но не ми се получи...

Получи се само пердахът на татко и завинаги вкорени в мен нещо, което не ме напуска и до днес. Тогава не знаех, че се нарича чувство за вина. Преследва ме като хрътка, като пиявица се впива в мен всеки път, щом направя нещо, различно от очакванията на останалите. После случките, които водеха до гадното чувство, зачестиха – като едри круши капеха по душата ми, не като караманки.

Никога няма да забравя едно бурканче с лютеница – изядох го цялото, без да оставя и хапчица за брат ми. Или друг път, когато изпих изцеденото сокче на бебето - нямахме сокоизстисквачка и на ренде мама настъргваше една ябълка, после през марля я изстискваше, та бая работа си беше сокът на едно бебе. Пък аз го гаврътнах, докато никой не ме гледаше. И вместо витамини, в мен се загнезди поредната порция чувство за вина... Дълго и добре си живеехме ние двамата – аз и моето чувство за вина.

Канех го в дома си, когато мъжът ми не харесваше как общуваме - беше добре дошло в новините, когато правех някой лапсус, с охота го допусках в отношенията ми с приятелките...

Въобще, разположих го удобно върху диваните на моята чувствителност. Поемах вина след вина и всеки успех беше примесен с блудкавия вкус на неудовлетворението. Докато един ден (сякаш планината ми подшушна) взех та вързах това чувство. Заех се да почиствам вината от мен, както някога чистех поляната от караманките. Една по една ги замятах, изстрелвах ги като малки ракетки. Направих ги на сладко, на петмез ги омесих. С нагорещена пръчка бръкнах във врящата върволица от мисли и вместо болка, изпитах облекчение. Изведнъж разбрах, че летя, докато съм стъпила здраво на земята и тичам, без да се спъвам в предразсъдъци. Без чувство за вина. Освободена съм.

(Бр. 1/2016 на „Златоградски вестник”)