+ Представяне на книгата „Разбойничеството” от Тодор Коруев в „Сивриевата зала” в Златоград

Ефим УШЕВ

Отново имам възможност да представя книга от моя приятел Тодор Коруев – отново, след като преди няколко години ви говорих тук за книгата му „Овньо льо, вакъл, каматен…”, която сега бих нарекъл библията на родопския гечинмек и „тьожките кехае“ през вековете и която представя своя автор като един мъдър изследвач на планинското ни житие-битие.

Изкуших се да нарека автора „приятел”, защото като дългогодишен журналист имам едно интересно и полезно преживяване с него, когато преди трийсетина и повече години публикува в централния ежедневник, в който работеше, мой текст, раздвижил духовете и властите в града и цяло Смолянско, и така допринесъл за спасяването на един прекрасен римски мост в Златоград, предвиден иначе за събаряне.

Преди обаче да кажа няколко думи за новата му книга, ще припомня накратко кой е Тодор Коруев и какво има зад гърба си като автор, защото до един повече от успешен проект като този за „Разбойничеството” не се идва току-така, изведнъж – той е резултатът на един дългогодишен интерес и усилен труд на Коруев и като журналист, и като изследвач и писател. Излезнала през 2011 г., книгата му за овчарството в Родопите, която ако сте пропуснали още може да си купите тук, спечели националната награда за белетристика. Защото вплита в себе си наедно история, етнография, фолклор и мемоаристика, народопсихология. Затова все още ви я препоръчвам.

Но преди тази книга, през 1977, Коруев издава книгата си „Момчилград. Летописи”, високо оценена от нашия писател Станислав Сивриев и чието писмо до Коруев по повод издаването й той припомня и публикува и в сегашната си книга. Следват книгите му “Горещи думи” и “Тодор Генов. Литературна анкета”, от 2005 и 2007, в които той припомня за една дълга поредица известни имена от българската култура и печат, оставили там ярката си диря. Следват скиците и очерки в „Животописи” през миналата 2014 и ето сега и „Разбойничеството”.

Новата книга на Тодор Коруев също ще стане явление в културния ни живот и трябва високо да бъде оценена както от читателските, така и от писателските среди у нас. Тя прави чест и на издателя Александър Митушев, който с присъщия си нюх на човек с вкус и висока култура, я включи в поредицата си книги за региона, вече дванайсета по ред.

В книгата си „Разбойничеството” Тодор Коруев е отново силно документален и занимателен разказвач, чийто текст ни води низ дебрите на историята, из едни стари времена, но вече не изпълнени с рахатлъка на родопските чевермета и без особени етнографически наблюдения. Страниците му тук са наситени с тревожност, но са и задълбочен поглед към разглежданите епохи, майсторско характеризиране на образите, с които е решил да ни занимае, за да видим и ние както жестокостта у тях, така и нерядко човешко проявление, какъвто е случаят с известния ни още от Сивриев Брахъм Кавас. Това са страници, някои от които знаем от споменатата по-горе книга за кехаите и които ни връщат към разбойническите времена не само на борби и комитлък, а и на безсмислени, необясними дори убийства на хора. Мога да кажа обаче, че те се осмислят от авторовия разказ и търсачество, често позоваващ се на написаното от родоповеди и писатели като Васил Дечов и Стою Шишков, на Христо Попконстантинов и Анастас Примовски, на Хайтов, Канев, Мара Михайлова, Стоян Райчевски и други заслужили за Родопа люде. А когато се позоваваш на такива автори, и твоята реч трябва да е на ниво. Приел „задачата” за тази си книга от мъдреца Станислав Сивриев, той, по думите му, вкарва и себе си, а и нас, читателите, в „мътното блато” на сложната тема за разбойничеството, от което „няма излизане”, ако не успееш да направиш смисловите разлики между разбойник, хайдутин, хайта, хайдук или комита.

И още по-сложно – да покажеш документално как понякога народният закрилник и борец за социални правдини, в един момент се превръща в алчен разбойник, ненавиждан вече от народа си…

Далеч съм от мисълта да преразказвам тук изложените в книгата случаи, нито пък да философствам и да правя изводи след прочетеното. Още повече, че не съм имал и физическата възможност да общувам достатъчното и необходимото време с тази книга – това трябва да направи всеки сам, отдавайки се на интелектуалното усилие, наречено четене. Споделям обаче с вас, че това е една много богата книга, която е в състояние да ангажира вниманието дори и на позаспалия от доста години златоградски читател, който като че ли не може все още да осъзнае какво се издава напоследък за родния му град. Да осъзнае, че това е важно за него, а и за децата му. Дори и само заради това, че повечето от разказите в тази книга имат местен адрес на случки, образи и фамилии. Вижте само какъв е нейният обхват дори като география – от Аламидере, Буково, Давудьово и Горно Дерекьой, Смолянско, към Бору гьол, Гюмюрджина и Дедеагач, през Демерджик, Драма, Кетенлик, Енидже, Мустафчево, Ксантийско, и отново към Козлуджа, Пашевик, Саръшабан, Софлу, Мемково и Лъджа, Ксантийско, и пак към Пашмакли и Станимака. При това като център на всичката тази география и свързаните с нея истории стои Даръдере…

Когато се занимавах с „Овньо льо - вакъл, каматен”, си казвах вътрешно, че само тази книга да беше написал Тодор Коруев, той остава в българската книжнина и повече не му трябва да се напъва… Сега виждам, че с новата си книга за кърджалийските времена по българските земи, той ме опровергава напълно. И понеже силно желая успеха й сред читателската публика, още веднъж поздравявам и автора и неговия щедър издател.

(Бр. 24/2015 на „Златоградски вестник”)