Елена ЛЮБЕНОВА

Бургас

Златоград – малко, китно, подредено, цветно градче, потънало в уютните прегръдки на Родопа планина. Град на големите орехови дървета, пищните смокини, кехлибареното грозде и на ароматната, упойваща беладонна, която не спира да ни напомня за опасната тънка граница между удоволствието и смъртта, любовта и омразата.

Златоград е и градът на Дельо войвода.

Всяко време има нужда от такъв защитник на социално слабите и онеправданите. Даже и време като нашето, в което голяма част от живота си прекарваме в някаква невидима нелегална форма на самотно онлайн съществуване и преструване. Даже и само като мит и илюзия, Дельо войвода е нужен.

Много ми хареса спокойствието, безвремието и усещането, че все едно планината ти принадлежи и по негласна договореност ще те защити. А малките градинки, които всяка къща си има, са като обещание за уют и неспиращ кръговрат на живота. А хората от планините са едни от най-милите и сладкодумни събеседници, макар и срамежливи на пръв поглед. Но след някой и друг комплимент и добра дума всеки се отваря и не спира да разказва за себе си, а и да се хвали със своето си.

Особено няма какво да се разказва за гръцкия град Ксанти наблизо, защото всичко, каквото им трябва, те си го имат вече в Златоград, това е по думите на баби и дядковци от Златоград, които строго оглеждат външните хора, заели защитената позиция на оригиналните си пейки.

Честно казано, най-великото удоволствие, което можеш да получиш от общуването с хора, е общуването с хора от юга, това може да го оцени само човек, който е опитал и северняшкото предпазливо и бавно откриване на личен свят, който може и да е интересен, но за който може и да не ти стигне всичкото време на света да се доближиш даже до него. Защото северняците се страхуват от непознатите.

Южнякът не се страхува, той ти се доверява, отваря се и след съвсем кратко време вече всичко си знаете и на гости се каните, отваряте дома си за нови приятели. На северняка не е сигурно дали изобщо ще му мине през главата чаровната идея да те покани на гости.

Казвам ви, разкошно беше да общуваш със златоградчани. Лекотата, с която хората от юга общуваме с непознати, е истинско богатство, което не трябва да губим, даже и далеч от родното. Защото то топли и обогатява. Слава богу, тълпите от Созопол бяха някъде далеч, далеч - през девет земи в десета, та чак при големия гьол на Черно море…

(Бр. 22/2015 на „Златоградски вестник”)