Беше 1960 година. Бях на 10.

Не помня от къде се сдобих с кученце. Кръстих го Пепа. Тъкмо се бях научил да карам колелото на баща ми. Мъжко колело. Карах го през рамката, както повечето ми връстници. Малки колелета имаше, но не бяха за всички. Но нали си бях упорит, станах фога в карането. И често даже возех Пепа на колелото. Просто наместих една кошничка на рамката.

 

Веднъж майка ми и баща ми, мир над душата им, ме посрещнаха доста намръщени.

Пък не бях сторил нищо повече от друг път. И баща ми почна:

- Слушай, утре сме на работа с майка ти. Но има нареждане от кметството - всички кучета да бъдат занесени еди къде си. Така че, вземаш кучето и го занасяш. Някакви ваксини…

Беше близо до нас. На другия ден чинно (то всъщност друго поведение не беше позволено), занасям кучето. Огромна опашка. Държа палето Пепа и си играя с нея. Както всички малчугани на моята възраст и днес. И не обръщам внимание на подробности.

Чаках дълго. Но когато ми наближи редът, видях, че на предните им вземат кучето, инжектират го и го хвърлят направо в каросерията на един камион. Сепнах се и се изплаших - тука нещо не е както трябва. Да, ама имало кметска наредба. Щели да глобяват. Пък ние строяхме къща. Пари нямаше. Уплаших се и се вцепених.

Тъй ми дойде и редът. Дръпнаха ми Пепа от ръцете и без да ми говорят, веднага й забодоха иглата с някаква мътна течност. Беше като зелева чорба.

И хвърлиха кученцето ми Пепа в камиона като парцал. Избутаха ме. Дълго гледах камиона. Една жена ме повлече и почна да ме успокоява. А в мене тепърва се надигаше буря. Но в десетте години на детската ми възраст прерасна само в силен плач.

Още помня това куче. Беше първото в живота ми. Беше моето куче. Първата ми собственост и приятел. И първата несполука да го защитя.

Не ви пожелавам такъв детски старт на вашите деца…

 

(Бр. 22/2015 на „Златоградски вестник”)