На 28 март т. г., на 95 години, почина отец Атанас Аролски. Той идва в Златоград на 24 години и отдава живота си в служба на църквата и хората тук 50 години. За златоградчани отец Атанас Аролски беше български патриарх, мъдър, човечен и почтен.
С Решение № Д 511 от 21. 11. 2009 г. на ОбС-Златоград, отец Аролски е удостоен със званието „Почетен гражданин на Златоград” - за утвърждаване на духовността и човешките ценности и във връзка с неговия 90-годишен юбилей.
До последните си дни, макар и изнемощял от продължително боледуване, отец Аролски не загуби чувството си за хумор, разказа Милка Кърнева, която често влизала в дома му. „Време е да отивам отсреща - сочеше от прозореца гробищата възрастният свещеник. - Няма да ходиш още там, отче”, репликирах го аз. А той с усмивка отговаряше: „Няма да ходя, ще ме носят”. Камбаните на църквите в четирите села, в които служеше отец Атанас Аролски забиха едновременно за погребението на най-възрастния доскоро действащ свещеник у нас. С траурен камбанен звън бе оповестена смъртта на обичания духовник и в Златоград, където първо служеше отчето. Стотици родопчани и хора от страната отдадоха последна почит на човека, обявен приживе за светец. Свещеници от цялата смолянска околия и представители на Пловдивска митрополия извършиха опелото в църквата „Св. Пророк Илия” в чепеларското село Хвойна. За родопчани отец Атанас Аролски ще си остане човек икона. Ще го помним като мъдър, човечен и почтен, изключителен в работата си. Но и чудак с колоритно чувство за хумор. Отец Атанас споделяше, че основното му предназначение на тази земя е да се грижи за духовната храна на хората. И както човек се грижи за тялото си да го облича, измива и храни, така трябва да полага съответните грижи и за душата си, за да не линее и отслабва, а да намира истинския път, който минава през Христос. Отецът тъжеше, че днешният човек се грижи основно за плътта си и е забравил, че има душа и още повече дух от Бога. И че плодовете на днешното поколение говорят много ярко за този факт, че девизът на повечето хора днес е “яж, пий и се весели, защото това е, което ти остава”. Споделяше с болка, че за човека е важно да му е пълен стомаха. А душата - казваше отеца - има нужда да се храни със слово – Божие слово! Затова дойде Иисус. Той даде Своя живот, за да ни научи какво да правим, какво да говорим и къде да вървим, пътищата да ни показва. Затова дойде Той, но ние Го не слушахме…”
„Хората вярват, но преди всичко се грижат за телата си, отколкото за душите. Защото душата мълчи, тя не е като тялото. Ако аз огладнея, ако не му дам хапче и не го залъжа – то ще ме изяде, ще ме подлуди, ще ме накара да открадна, да убия, но аз трябва да го задоволя. Душата не е такава – тя те измъква от този свят. Аз като отида някъде, казвам: Господи, бъди с мене. И аз вече не съм сам. Аз вървя и Той с мене. Той ми дава сила! Той ми дава опора и аз съм уверен в работата си!”
Свещеникът беше носител на ордена „Св. Апостол Ерм“ - за изключителни заслуги към Пловдивската епархийска църква и почетен гражданин на общините Златоград Чепеларе.
(Бр. 13/2015 на „Златоградски вестник”)