Филип МИЛКОВ
Бавно тече реката, почти лениво.
Няма за къде да бърза. Който бърза - да заминава. Рядко е правила щуротии - по един път на двайсет години. Различна е от хората, зер има люде, по сто зулума за година могат да направят. И са правили, стига да им се даде мегдан. А мегдани - бол.
Думата ми е за язовира - красив, голям, още по-голям!
Да благодарим на строителите, проектантите, инвеститорите и на архитекта - за голямото благо което ни е дал. Да се молим да им са верни изчисленията, да издържат. Да благодарим на любимата Горубсияда за големия принос в облагородяването на този край, защото иначе той е бил необлагороден. Пущинак!
И сега, когато изпадаме в депресия относно закриването, полузакриването - да видим какво е дало, какво е взело и какво има още да взема това „Горубсо”.
Тече си реката лениво, пълна с горубсовски боклуци. Кашлят чичковците и плюят зелените си силикозни храчки и си отиват без време.
Комуто жилото - нему и меда. Макар че кацата с мед вина ги е била другаде.
А това, че язовира винаги е бил психична заплаха за целия град - голяма работа. Важното е сега да строим, да строим, да построим.
Ще пущате по реките каквото ще пущате и то ще плува, плува, плува - като малки фекалийни корабчета и няма как, ще стигне до бунището на града.
А то е голямо и красиво - хак ни е, голям град - голямо бунище! И малко по-надолу – изворите. Прелестните кладенци за нашите водопроводи. Готвим, мием, перем - по-чисти да станем, а по-мръсни ставаме.
Добре че поне отвътре сме чисти (поне така си мислим). Та кога се наредим на Св. Марина, да сме хубави - ред риба - ред вода. Като ми пееш Пенке ле… (Бр. 6/1992 г., ЗВ)
(Бр. 4/2015 на „Златоградски вестник”)