+ Към 25-годишнината на златоградското издание…

 

Проф. Евгения ИВАНОВА

 

 

Когато – преди 20 години – започнах изследванията си върху междуетническите и междурелигиозни отношения в Родопите, не познавах местните вестници.

И разбира се – като съвестен изследовател, започнах да ги изчитам открай докрай. На „Златоградски вестник” попаднах в Смолян, което означава, че по онова време в областния град са „допускали” и разпространението на „периферни” издания. „Периферното” златоградско издание ми направи впечатление с културата и езика си, твърде различни от все по-опростачените послания на централната и регионалната преса, с които, като че ли, започвахме да свикваме през този период.  

 

Авторските текстове (повечето на самия редактор) и интервютата бяха интересни и балансирани. Само понякога пробиваше на повърхността тънка ирония – като намигване, като съвсем дискретен жест на подигравка – както със събеседниците, така и със самия себе си…

Някои от публикациите използвах в изследването си – богатия фолклорен и краеведски материал, семейните истории, разказани с искрена чувствителност, интереса към паметта.

Тогава се появи филмът „Гори, гори огънче”, със сюжет от „възродителния” процес, който общество и държава се заеха стръвно да клеймят, а телевизията забрани излъчването му. Интензивността на скандала напомняше спрените книги „Лице” на Блага Димитрова и „Фашизмът” на Желю Желев, инкриминирани по времето на комунизма.

През 1994 обаче се предполагаше да живеем в демокрация…

Една от малкото медии, които не проявиха еднозначно отрицание, беше „периферният” „Златоградски вестник”, който публикува диференцирани мнения – негативни (в унисон с всеобщата истерия), но и позитивни. И това се случваше в регион, изживяващ себе си като „флагман” на съпротивата срещу филма – регион, където нито делението на „наши” и „ваши”, нито болките от „възродителния” процес бяха отшумели.

От този момент заобичах „Златоградски вестник”…

С редактора му се запознах по-късно. И досега сме приятели, макар, за съжаление, да се виждаме рядко. Впрочем, винаги съм го смятала за много по-млад – сигурно заради непоправимия му момчешки ентусиазъм, заради любопитството му и заради готовността да мисли, че все още има какво да го изненада.

Заради безкрайната пристрастеност към онова, което върши.

Давай, Ефиме! 25 години са все още младенческа възраст.

Някои вероятно ще очакват да помъдрееш. Недей! Понякога помъдряването може да означава скука.

А ние с тебе няма да станем скучни, нали?

Поне през следващия четвърт век…

 

(Бр. 1/2015 на „Златоградски вестник”)