Останах изумена и смутена от читателските коментари под една информация за паметника на цар Самуил, който скоро ще бъде поставен пред старинния храм „Света София”. Коментарите бяха резки, категорични, дори гневни и изразяваха несъгласие с наведената глава на цар Самуил. Аргументите бяха, че българският цар трябва да бъде с гордо вдигната глава, за да ни вдъхновява и да ни вдъхва национално самочувствие. А наведената глава изразявала малодушие и униние, а особено сега нашият народ има нужда от кураж, смелост и самочувствие…

Смути ме неразбирането на хората защо цар Самуил е изобразен с наведена глава.

Но преди това искам да изкажа поздравленията си към автора на скулптурната фигура Александър Хайтов за решението му. Когато ние заставаме пред паметник, ние заставаме с приведена глава. Изразяваме почитта си с наведена глава. Приведената глава е знак на почит и преклонение. Отблъскващото при паметника на Съветската армия е точно триумфалната поза и заплашително стърчащия автомат. Струва ми се, че дори този паметник, ако беше с приведена над жертвите глава, щеше да има много по-човешко излъчване.

Точно това е достойнството на паметника на цар Самуил – неговото покъртително отношение към ослепените му воини. Владетелят има много победи над византийската войска, но накрая е разгромен. Едва ли има друг владетел в световната история, който да е умрял от състрадание пред разгромената си войска. Именно в това е неговото величие. Това величие е по-голямо от неговите победи. Това е величието на човечността, на чувствителността,  на състраданието.

Наведената глава на цар Самуил няма нищо общо с малодушната поговорка „Преклонена главица сабя не я сече”. Наведената глава не означава единствено смирение. С наведена глава изразяваме също скръбта, благоговението, дълбокия размисъл. Можем ли да си представим „Мислителят” на Роден с гордо вдигната глава? Дори след победна битка сме длъжни да сведем глава, защото победата е извоювана с кръвта на храбрите воини.

Гордо вдигнатите глави, триумфалните пози, изразяващи подем, полет и възторг, са за безбройните партизански паметници, с които беше осеяна страната ни. По онова време нямаше нито болести, нито нещастия, нито смърт, а само блеснали жита и преливащи от радост лица, някои с автомати и бомби в ръцете.

А има случаи, когато едно поражение се вкоренява в националното съзнание по-силно, отколкото една победа. Пример за това е разгрома на християнската войска и сръбската държава в битката на Косово поле през 1389 г. Имаме и обратните примери – това е гротескното самоизтъкване с историята в съвременна Македония, превръщането на Скопие в Дисниленд от конници и царе в героични пози.

Сега, когато отбелязваме 1000-годишнината от трагичната смърт на цар Самуил, внимателно следя изказванията на наши и чужди историци. Впечатляващото е, че всички единодушно оценяват величието на българския владетел в неговото съчувствие и състрадание към ослепена му войска. Самуил не умира след разгрома на армията си на 29 юли 1014 г., а два месеца по-късно, когато пред очите му се разкрива трагичната картина на ослепената му армия. Цар Самуил остава в историята със своето състрадание. Затова то трябва да бъде отправната точка и когато разглеждаме неговата личност. Също и когато му издигаме паметник.

Историята има своя истински смисъл, когато ние извличаме поуки от нея за нашето съвремие. И тук личността на цар Самуил е несравнима именно с това универсално човешко качество – неговата чувствителност към страданието на хората. Именно липсата на това качество сред съвременните политици прави  средновековния български държавник толкова обичан.

Изкушавам се да поставя един риторичен въпрос: хиляда години по-късно чия личност заслужава човешкото преклонение – на победителя Василий ІІ Българоубиец или на победения български цар Самуил? Убедена съм, че в осмислянето на трагизма има много повече човечност, духовност и величие. Затова нека да не се подхлъзваме лековато по величието на гордо изправената глава, а да сведем глави пред сведената глава на нашия велик държавник.

Днес имаме нужда да осмисляме пораженията и да черпим поуки от тях. Лесно се изпада във възторг от победите. Осмислянето на пораженията е по-трудно, защото изисква по-голямо вглъбяване. Но именно на това осмисляне може да се гради истинският патриотизъм и национално самочувствие. Затова се надявам наведената глава на цар Самуил да ни подтикне именно към вглъбяване във величието на състраданието. Защото сме изгубени, ако изгубим и това.

Теодора Димова