+ През лятото на 1914 г. България играеше една от главните роли в европейската политика. Защо това никога не се повтори…

 

Ако не ви предупредят, ще ги пропуснете. Четирите златни лаврови листа на Портата на героите (Heldentor) пред Виенския Хофбург са толкова мънички, че вдълбаните букви не се виждат с просто око. Но ето, предупредил съм ви. Заставате пред портата, вдигате камерата и фокусирате точно под латинското LAVRO, лавър. Ще прочетете четирите имена на монарсите - съюзници от Първата световна война: Франц-Йосиф от Австро-Унгария, Вилхелм от Германия, Мехмет V от Османската империя и...Фердинанд от България. Странно, нали? Царят на „малка“ България стои на едно ниво с трима императори.

Но през 1914-1916 не е било странно. И когато отбелязваме стогодишнината от началото на Първата световна, трябва да знаем, че виенският надпис маркира ключов момент от българската история. За последен път България играе главна роля в световната политика. Никога след това няма да я смятат за първоразредна държава. И наистина, представете си лятото на 1914 година.

На 28 юни младият сърбин Гаврило Принцип убива в Сараево Франц Фердинанд, престолонаследник на Австро-Унгария. Месец по-късно Виена обявява война на Сърбия, а верижната реакция въвлича Русия, Германия и Франция. Всички те ухажват България. Софийските лидери умуват. Французи и австрийци мощно са пазарували политици и вестници, та спорът е яростен. Цената на българското участие се вдига. Има защо. Победена, но не унизена в Междусъюзническата война, България е съхранила армията и бойния си дух. Всички знаят, че ако не бяха румънците да ударят в гръб, българските войници бяха спрели сърбите при Брегалница и обкръжили гърците в Кресненското дефиле.

Общественото мнение скърца със зъби, ругае несправедливия Букурещки мир и събира сили за реванш. Как така постигнахме толкова много, а получихме толкова малко? Това се питат всички. Ранената котка е готова да се превърне в тигър. Представете си също икономическия и финансов разцвет на България през първото десетилетие на ХХ век. Захранен от възхода на семейната текстилна манифактура в края на османския период, той поразява с размаха си. Сравнението с Гърция и особено със Сърбия е в българска полза: Сърбия разчита на свинско месо и френски заеми, докато България усилено произвежда индустриалци и банкери.

Бъдещият революционен лидер Лев Троцки, който отразява Балканската война като кореспондент на „Киевска мисъл”, сравнява жълтите плочки и сецесионовите сгради в София с белградската кал. А шотландският историк Робърт Уилям Ситън-Уотсън нарича България „големият остров на стабилност на Балканите”. Въпреки партизанските боричкания и преувеличенията на пресата (лукаво иронизирани от Троцки) елитът е единен в стратегията. България трябва да довърши националното обединение и да увенчае възрожденския идеал. София е наясно с посоката, съюзниците и противника. И е готова на жертви… Важността на България е всеобщо призната. Според австралийския историк Кристофър Кларк (”Сомнамбулите”, “The Sleepwalkers”) преориентирането на Русия от България към Сърбия, е една от ключовите причини за Първата световна война. А когато австро-унгарският външнополитически и военен елит сяда да обсъжда отговор на сараевското предизвикателство, точка първа е „приласкайте България“.

През 1915 това вече е факт. Към този момент изглежда, че германските сили печелят. Но година по-късно нещата се обръщат. А сега си представете поражението. Въпреки отделни бляскави успехи като Дойранската операция, към 1918 г. България губи войната и 100 000 живота.

Добавете загубите от двете Балкански войни и ще видите как е покосено цяло поколение. Започват терзанията: Можеше ли иначе? Къде сбъркахме? Кой е крив? Отваря се дългият разговор за българската вина, усетена чудесно в „Крадецът на праскови”. Повестта на Емилиян Станев, а и филмът по нея, нямат аналог на Балканите. Какво да кажем още? Армията разпусната, икономиката – в руини. Бежанци заливат страната. В Македония и Тракия българската идея е прекършена; когато през 1941 войската отново влиза в Скопие, Богдан Филов ще запише в дневника си, че просръбските настроения вече са пуснали корен. Но най-важното: с Войнишкото въстание през септември 1918 започва българската гражданска война.

Можем спокойно да кажем, че продължава и днес... Първата световна война е майката на българските трагедии.

Сломен е националният идеал - от 1918 до днес елитите не могат да измислят нов. Въпросът за целта, пътя, мечтата, ще тормози съня на поколения български интелектуалци. Но те никога вече няма да стигнат до съгласие. Вече нищо няма да бъде същото – икономиката, културата, армията, самочувствието. Съзнанието за непрекъснат провал ще цеди българското въображение капка по капка.

Втората световна и реалният социализъм ще бъдат епизодите на тази драма. Само дето никой повече няма да ухажва България. Ще я заплашват, ще я командват, ще я подкупват. Но никой неин управник няма да види изписано името си на такова почетно място като виенския Хофбург. Днес България най-после е победила.

Но не може да го повярва… Тя е част от най-щастливата част от човечеството, но се чувства най-нещастна и несигурна. За разлика от повечето балкански съседи, историята й се усмихна, но тя не се усмихва в ответ.

Британският историк проф. Ричард Крамптън, специалист по България, нарича това с две думи: „комплекс на загубилия, жертвата”, victim complex. Може би той е най-важната причина за десетките пропуснати шансове след 1989 - за нихилизма, песимизма, колебанията, раздвоенията, раздорите.

А когато не оценяваш това, което имаш, когато не знаеш къде си днес и къде отиваш утре, винаги ще се чувстваш по-зле, отколкото в действителност заслужаваш. Затова си струва да се замислим за Първата световна – таванът, в който опря България. И да видим има ли нов таван – или над нас е само небе.

Бойко Василев

 

(Бр. 16/2014 на „Златоградски вестник”)