+ Златоградски разказ от Георги Каюров, посветен на отец Атанас Аролски

 

 

… Старата българка, разлюлявайки се, млъкна за дълго. Нито Никола, нито аз бързахме да прекъснем мълчанието. Прекалено тежки бяха моите мисли, както и изражението на лицето на Никола, което красноречиво говореше, че и неговите размисли са такива. Пред очите ми се представяха всички разтърсващи удари за младата българка Гюлтерие. Чутата история възбуждаше моето въображение безконтролно, рисуваше развръзката не жалейки нито мен самия, нито героинята:

„С нямо изумление разглеждала сребърния кръст Гюлтерие. Ясно си спомнила деня, в който баба й надянала на шията й родовия пазител и я напътствала:

– Тази муска ми е дадена от майка ми, а на нея я е предала нейната майка. Така от век на век, от майка на дъщеря. Бъди достойна за него и ти. Никога не забравяй, че ти си дъщеря на майка България.

Тогава Гюлтерие се гордяла, че именно на нея, а не на майка й, баба й предала пазителя на рода и не се замислила над завещаните думи. Сега, гледайки сребърното разпятие, пред очите й застанали и Хана – отец Атанас, и дъската – иконата на Божията майка, и муската със скритото от турците православно разпятие – и заветните думи на баба й зазвучали по нов начин. Тя си спомнила и този ден, в който всички жители на Златоград се събрали на площада, за да изразят несъгласие със сановете на духовните мъже, дошли от Турция и опитващи се да поставят мохамеданите отделно от православните. Баща й също се изказал от трибуната. Горещо говорил за това, че ние с братята-българи живеем един до друг и на оня свят така ще лежим. Гюлтерие стояла до баща си и я изпълнила гордост, когато хората привестваха изказването му с аплодисменти. Тя разглеждала жителите на Златоград и се опитвала да отгатне кои са повече – мохамеданите или православните, но виждала еднаквите лица на синовете и дъщерите на една майка – България.

Тежко отекнали в сърцето на Гюлтерие всички неочаквани открития, като че ли тя е минавала и даже, живяла, незабелязвайки и незамисляйки се. Сърцето й се разкъсвало от болката на неочакваните прозрения. Сграбчквайки детето, както то лежи в одеалцето си, Гюлтерие го притиснала към гърдите си и изпъшкала, едва не падайки на пода от безсилие:

– Нима точно така не се пръсва сърцето на майка България, когато гледа как са разединени нейните синове и дъщери, когато вижда как те напускат своята Родина, когато гледа пустите села и захвърлените бащини домове?

И отново образът на баба й застанал пред очите й. Тя повикала към себе си Гюлтерие и посягайки с ножица я зарекла:

– Ето последната ми воля. Гледай! Изпълни , –и подала ножицата, слагайки я в ръката на Гюлтерие. – Аз скоро ще умра, така че ти сложи тази ножица под ръката ми, но не забравяй да я отвориш.

Гюлтерие замижала. Тя била забравила. Ножицата сложили както завещала баба й. Това направил баща й. Гюлтерие знаела, че всички българи-мохамедани ги погребват в гроб на починали роднини с отворени ножици, но едва сега тя осъзнала – това е православен кръст…

– Баба ми е искала аз със собствените си ръце да сложа в ръцете й православния кръст, прошепнали устните й и се изпънали в тънка, решителна линия.

Хладният каменен мост изгарял стъпките, но Гюлтерие бавно вървяла по предутринния Златоград, здраво прегърнала в ръце увитото в пелени дете. Не ридаела, не плачела, просто по бузите й се стичали тихи сълзи. В дланите си стискала кожената торбичка-амулет със сребърния кръст. Вратите на храма били полуотворени. Забавяйки се малко, Гюлтерие уверено се протегнала към дръжката и влязла вътре. Сред светлите петна на свещниците по олтаря се премествала сянка. Това бил облеченият в църковни дрехи отец Атанас. С бавни крачки Гюлтерие се приближила към вратите господни. Едва сега тя почувствала хлад и лека тръпка преминала по цялото й тяло. За да се овладее, силно притиснала към себе си младенеца. Той отговорил на майка си изпъшквайки и разплаквайки се. На детския вик се обърнал отец Атанас. Вглеждайки се в тъмнината, той пристъпил към майката.”

 Неочаквано разтегливият глас на българската старица прекъсна въображението ми.

– Треперейки от студ, обливайки се в сълзи, но здраво прегърнала плачещото детенце, Гюлтерие паднала на колене пред отец Атанас и устните й прошепнали:

– Кръсти моя син, отче, – сълзите прекъснали дишането на младата жена, но тя, напрягайки се колкото може, казала на един дъх: –Сина, Божи!

Аз гледах старицата за пореден път потресен и бях уверен, че всичко това е мое въображение, но как се получи така, че тя продължи представената от мен история?

– Ух, изморих се, –опирайки се на бастуна старата жена се опита да стане. Никола помогна на баба си да се вдигне и тръгнаха към изхода. Старицата държеше внука си под ръка и опирайки се на бастуна, бавно местеше краката си. Когато те вече бяха до вратата, аз изведнъж се сетих, че не разбрах как се казва бабата на Никола.

– Извинявайте, как е името Ви? Никола, как е името на баба ти?

Но само чух скриптящия глас на старицата:

– Какво име у старица? Напиши просто – стара баба от България, –и силно се закашля. Никола само повдигна рамене и нищо не каза. Нейната кашлица се предаде и на мен със силен пристъп, от който се събудих.

Събуди се и жена ми.

– Какво стана? Защо кашляш?

- Не знам, – излъгах аз. – Сънувах странен сън. Отивам, ще го запиша наведнъж, пророчески...

 

(Бр. 12/2014 на „Златоградски вестник”)