+ 130 години от отпечатването на първото издание на българската Библия - „Записки по българските въстания” от Захарий Стоянов

Тази година се навършват 130 години от първото издание на "Записки по българските въстания". Това беше и поводът да се върна отново към тази книга, макар че в последните десетина години изпитвах често истинска необходимост да я прочета отново. И разбрах защо така често съм изпитвала тази необходимост. Вероятно съм знаела, че ще я проумея по-дълбоко, но чрез нея и единствено чрез нея ще получа успокоение. Успокоение за обществено-политическия ни живот, за пътя на националното ни съзнание, за съдбата ни на българи.

Сега, препрочитайки я отново с очите на човек, преминал през демократичния преход на посттоталитарния период, видях, че нищо не се е променило в българското обществено и политическо самосъзнание. Ние, българите, сме останали същите онези бунтовни, гневни и в същото време апатични и равнодушни българи, които сме били и по време на Априлското въстание. Сред нас днес има не по-малко предатели, отколкото тогава. Да, видоизменено е предателството, видоизменен е и гневът, и равнодушието, и апатията, но в основата си те са все един и същи. Не бяхме ли и ние така възторжени на първите митинги след падането на Берлинската стена, както населението на Панагюрище, когато е получило Кървавото писмо? Сълзите в техните очи, когато с гордост са наблюдавали напетия Бенковски на коня си, олицетворяващ все още неизвоюваната свобода, не са ли били същите наши сълзи на радост, възторг и безмерен ентусиазъм от първите митинги на "свободата"? Нашата лековерност, че стига да викаме "Долу БСП" – с това викане почти осигуряваме падането на столетната коварна и омразна партия. Това не е ли същото тяхно непресекващо, радостно, въодушевляващо "Да живей! Да живей!". Предателите през последните 25 години по-малко ли бяха от предателите в онези времена, когато, според самия Захарий, съдбата на България се е решавала не с години и месеци, а с "часове"? Не бяхме ли и ние обругавани като "каписъзи" и нехранимайковци?! Бунтовниците и апостолите са се пазили от турската полиция точно толкова, колкото и от българските чорбаджии, от "заможните, учените и дипломираните българи". И още едно – за мен може би най-тежкото сравнение с онези времена - Захарий и още трима бунтовника получават заповед от Бенковски да подпалят самите те селата Смолско и Каменица. Причината е доста неясна. Жителите на тези села са се изнесли в местността Еледжик, в селото е останал само добитъкът, но мъжете доста често напускат постовете си, за да нагледат и нахранят животните. Това отстъпление от задълженията не се нрави на Бенковски и той дава страшната заповед, защото смята, че така ще засили и закрепи бунтовническия дух у тези селяни, че подпалването на къщите им ще ги прехвърли от страната на въстаниците безвъзвратно. Описанието на самото запалване е драматично, наситено, документално, читателят в тези страници губи всякаква координатна система, всякаква почва под краката си. В село Каменица са останали няколко жители и Захари трябва да каже пред тях, че е дошъл, за да запали къщите им.

"….аз обявих открито на възхитените каменски въстаници своята мисия и целта на дохождането ни в селото им. Казахме им, че селото непременно трябва да се изгори, затова да си изнесат едно-друго, защото нямаме време да чакаме. Тая новина порази като гръмотевица нашите селски братя, които не можаха да си обяснят що значи това и дали сериозно говорим ние. - Че и това имаше ли го в сметката – говореха те нажалено и се споглеждаха един други. Времето няма да бъде все така топло: утре ще дойде зима, где ще се приберем с дребните си деца?… Ние им разправихме, че имало уж кой да се грижи за всичко това, а те трябвало да слушат само какво им се заповядва; че свободата била по-скъпа от къщите и добитъка и че ако сме оставили селата здрави, щели сме да спомогнем на неприятеля. Празни приказки! Българинът не се лъже. Смърт е за него всяка свобода, която не е свързана с къща, покъщнина, нива, лозе и дърт пелин. Не бях свършил аз още своята убедителна реч, когато един от присъстващите селяни, човек на 60-годишна възраст, извика със сълзи на очите: "Да бъде!" - това каза той и изтърси запалената си лула върху покрива на своята собствена къща, гдето, като духна няколко пъти, сухата тръстика пламна опустошително." Дъх не ни стига, за да коментираме постъпката на този неназован, безименен човек. Сълзи избликват от очите ни – сълзи на гняв и бездънно умиление. Думи не ни стигат, за да назовем тази постъпка – на овчедушие и раболепие, на жертвоготовност или смирение. Няма друг писател, който така да се е слял с българската душа. Навикван заради липсата на системно образование, той чете и се образова с неистова жажда. В същото време си остава онзи див овчар от медвенския Балкан. Чете поезия, пише театрални рецензии и  когато умира любимият му писател Виктор Юго, му заръчва, там горе на небето: "не забравяй да споменеш, че живее един народец там на Изток, който се нарича български…"

Осъзнаването на величието на "Записките" става бавно. Така както беше и при мен след първия прочит. Това означава, че тя е дълбока и истинска книга. При първото издание неговите съвременници я възприемат като книга със спомени. Заглавието й е също непретенциозно – записки в един тефтер, с който Захари не се разделя и в най-трудните изпитания. Дълбочината на Записките е в безпощадната честност и истинност. Захарий никъде и нищо не захаросва. Напротив, на много места горчи, на много места ни разплаква, на много места ни стряска, на някои места дори ни отблъсква, както например онова място, дето въстаниците топят пръстите си в кръвта на убития турчин и ги облизват. Захарий е участник и разказвач, той така и назовава съчинението си – "Разкази на очевидец". Не е безпристрастен, а точно обратното. И точно в това е неговото величие – в човещината му: "…Аз съм очевидец, защо ми е мене, когато не се подсмея гдето трябва." И след това онова – прелестно, единствено по чистотата си в българската литература самопризнание в пристрастие! Тъй зер: "Когато единствената сестра на Караджата в свободна България подава ръка за позорна проситба! Когато… Когато… Когато се пишат махзари… Как мога да бъда безпристрастен!" Осъзнаването на Захарий Стоянов като еманация на българската душа и българската съдба дължим в най-голяма степен на Александър Балабанов. Харизматичният университетски професор е усетил у овчаря революционер, писател и политик сродна душа, затова и той като него е така пристрастен и не пести възторга и преклонението си, гордее се с "нашия писател" и като го сравнява с древния Тукидид, предупреждава:

"И да не си позволяват някои мъдрословци да се подсмиват на това съпоставяне, да си правят евтини шеги: това казвам аз, който познавам Тукидида и цялата негова работа, както и средствата му, познавам го лично, а те само са чували за него през плета." В посмъртното издание на третия том на "Записките…" – случайно или не – авторът не е поставил точка - Захарий Стоянов вероятно е знаел, че неговите "Записки…" ще се дописват през всеки следващ век, през всяко следващо поколение, през индивидуалната съдба на всеки един българин.

Теодора Димова

(Бр. 10/2014 на „Златоградски вестник”)