Информация с проблема, възникнал в нашата гимназия излезе в миналия брой на ЗВ. Но именно „информация”, каквато не може местен вестник да не публикува за проблем, появил се в региона, за който „отговаря”.

По-обширен материал по темата, в рамките на цяла вестникарска страница, е пуснат в един от смолянските вестници, за които е бил предназначен и изпратен текстът по-долу. Публикуваме го с две уточнения: първо, че нападките към журналистическото „братство” в него не биха могли да се отнасят към нас;

и второ, по простата причина, че е останал непубликуван в изданието, за което е бил предназначен.      ЗВ

 

Уважаеми господин  главен редактор!

По  повод  публикация във вашия вестник (бр. 7, 8/30 април т. г.) под заглавие „Наказан ученик осъди училището си”, бих искала да изразя становището си  като читател, учител  и директор на училището. Позволявам си да споделя своето мнение, може да го приемете като пристрастно, но съм убедена, че читателите на вестника ще ме разберат.

Не оспорвам и няма да обжалвам решението на съда – не бих допуснала училището, с което са свързани повече от 45 години от живота ми, в което са учили и продължават да се обучават достойни хора, в което са работили и продължават да работят достойни учители, което има своите достойни постижения и в национален план, да се атакува по такъв безпринципен и груб начин от ученик, чието поведение и отношение не бих могла да определя като достойно.

Нямам намерение да се оправдавам, най-малко пред хора, които са били некоректни с мен, с колегите ми и учениците от училището. Питам се обаче как ли така се случва , че 34 педагози гласуват единодушно, пък журналистите не се впечатляват от това?!

Как става така, че журналистическите внушения и опити за героизация се насочват към негативното, а училището има далеч по-престижни постижения и ученически успехи.

Не се явих в съда, защото считам за некоректно, неморално и извън всякакви човешки норми поведението на жалващия се и отношението му към образователната институция, учителите и съучениците му. Дори псувните по адрес на директора и учителите влезнаха в действие. Като зрял човек , с 34 години педагогически опит и човек с авторитет, не бих допуснала  да воювам с ученик, пък било то и в съда. Това не е моето отношение! Повярвайте - и на учителската колегия!

И четейки „свидетелските показания” на родителя, с когото аз и помощник-директора разговаряхме по случая в училището, добре си спомням заплахите: „Ще оспорвам в съда!”. Всички негови твърдения, и то в съдебно заседание, за недопускане в сградата и отсъствието ми, за това, че не се е срещал с класния ръководител и не е уведомяван, дори и за пневмонията с усложнения и т. н., са неистини, но и това е въпрос на морал, ценностна система и отговорност, пък било то и само пред себе си и детето си. Нали знаете, че в училищата има родителски срещи, бележници, които се подписват от родители и…ученици, които така и не ги предоставят, пък и родители, които не ги и търсят. Има видео наблюдение, разпечатки на разговори от мобилни телефони, медицински бележки, доклади на преподаватели и публично заявявани оценки и изказвания на жалващия се. Но не това е смисълът - училището има други функции, задачи и цели.

Приемам административните пропуски, не съм съвършения администратор, приемам личните упреци към мен, отдавна съм разбрала, че част от родителите не желаят и да чуват за проблеми с децата си, но не съм и няма да ги спестявам, не очаквам, пък и някак си не ми е потребна позицията на жалбоподателя и свидетеля, но не мога да приема друго. Когато с цената на всичко се опитваш да очерниш някого или институция, за да оправдаеш собственото си безхаберие, ще си позволя да цитирам Рон Кларк, определен като американския учител на годината, в обръщението към родителите: „Ние знаем, че вие обичате вашите деца. И ние също ги обичаме. Ние само искаме – и ви молим – да ни вярвате, да ни подкрепяте и да работите заедно със системата, а не срещу нея. Родителю, бъди партньор, вместо прокурор!”.

Оставам с огорчението на човек и професионалист и с вярата, че всеки има своето място в този живот и стига до истината по своя път винаги, макар понякога да е твърде късно!      

Жечка Хаджийска

директор на СОУ „Антим I”

- Златоград

 

(Бр. 10/2014 на „Златоградски вестник”)