Абитуриент в превод на по-прост български означава зрелостник или в деня на абитуриентския бал човек символично преминава в зрялата си възраст. В която се очаква и по-зряло, умерено, овладяно поведение, характеризиращо се с това, че преди да направиш нещо, първо поне се опитваш да се замислиш. Логично е именно денят на абитуриентския бал да е първият, в който да демонстрираш тази промяна.

Абитуриентите обаче правят точно обратното. Баловете са период, в който завършващите средно образование сякаш си забравят главата вкъщи и си поставят за цел да извършат колкото е възможно повече първосигнални глупости за единица време. Всяко следващо поколение обаче сякаш се опитва да надмине предишните по изтрещялост в деня на бала. Как са празнували поколенията от периода на зрелия и не толкова зрял социализъм, ще се опитаме да обрисуваме в следващите редове.

По времето на социализма абитуриентските балове са били символ на съзряването. За по-младото поколение ще уточним, че то няма нищо общо със загубата на девствената ципа, а с дългите размишления за избора на път. Сякаш за една нощ животът на младежите се преобръщал и от бунтари с печати върху коленете, те са се превръщали в отговорни личности, които нямат търпение да се гмурнат в морето на живота.

Тогава се е зародила традицията на серенадите, които зрелостниците изпълнявали под звуците на китара (някога във всеки клас е имало поне един, който може да свири на китара) под прозорците на учителите си. Учителите от своя страна пък канели вече бившите си ученици на гости, за да ги изпратят по своя си начин.

В последния учебен ден завършващите взаимно надписвали за спомен белите си униформени ризи. Следвало е изпращането в двора на училището, където пред целия строй директорът прочитал своето напътствено слово. Правели се снимки за спомен, албум с посвещения. После абитуриентите манифестирали в колоната на 24 май не с ученическите си униформи, а с цивилни дрехи. До към началото на 70-те липсва обаче превърналото се по-късно в традиция събиране на цялата рода, за да се полее фактът, че детето е успяло да завърши средното си образование.

В ресторанта пристигали с велосипеди, а не с лимузини.

Разговорите били за избраната специалност в университета, а не за кубиците на силикона, роклите били дълги, а не никакви. Пеели се песни за вричане във вечно приятелство, посвещавали се стихове на учителите, писани дълги нощи и прочетени с много емоция, сълзи и треперещ глас.

Онова обаче, което най-много отличава зрелостниците някога и днешните, са спомените – първите ги пазят още, вторите нямат такива заради водката!

След падането на социализма традицията почти не се променила, с изключение на това, че велосипедите били заменени с колата на родителите, а тоалетите станали малко по-разнообразни. В някои градове събитието се провеждало в Младежкия дом, където отново след полунощ зазвучавали китарите.

...И така до днес! Когато в Сърбия и Македония сравняват абитуриентките ни с последователки на Джена Джеймисън. Развяват се екстеншъни, обемшъни и две въжета, които в последствие осъзнаваш, че всъщност били роклята. Мама и тати подаряват силикон на щерката, задето някак е успяла да избута училището, тя пък се надява да влезе в НЯКАКЪВ университет, НЯКАКВА специалност, за да й подарят и джип…

Китари вече няма, почти никой не може да свири на тях. Нищо, нали си имат Азис! Имат си и цици, и ако утре в университета и работата не им върви, винаги могат да си сложат още по-големи цици.

Та да ви разкажа за абитуриентските балове, тема, достойна за перото на Толстой. Веднъж, гледам го едно момиче, ­направо по бельо. Другото изобилно облечено - заклало цял зоопарк.

Камен Донев

(Бр. 9/2014 на „Златоградски вестник”)