Непоносимо трагично е…

Града ни като че ли е сполетян от смъртоносна епидемия, на която не се вижда краят.

Ако не всеки ден, през ден или през седмица народ се събира на градските гробища. Прощаваме се с много млади хора. И не само с млади…

Майсторът, който изчуква паметните плочи, е вдигнал ръце и казва, че не смогва и става все по-страшно…

Много хора напускат града и се заселват другаде, младежите отиват да учат и никога повече не се връщат…

И ставаме все по-сами в този град!

Преди дни изпратихме Васко.

Млад и жизнен човек, близък приятел, чиито несекващи, все в нещо убеждаващи те приказки и особено чувство за хумор, не престават да звучат в ушите ми…

Преживявам много лично тази трагедия и се чувствам още повече сам - сърцето ми се свива като лешник при всяко здрачаване, нощта ми включва телевизора… И се питам дали за нещо имах някаква вина пред него…

Прощавай, Васко!

Ефим Ушев

(Бр. 8/2014 на „Златоградски вестник”)