+ Златоградски разказ от Георги Каюров, посветен на отец Атанас Аролски

 

…Помня, че ме ухажваше красив момък… Кога беше това? – старицата махна с ръка и затвори очи. – Да мисля за него се боях. Мохамеданин. Ако мама разбереше, щеше да умре. Баща ми не би дал съгласие да се оженим, – със затворени очи старицата застина и само устните й продължаваха да шептят: – Йордан ме направи щастлива. Седемдесет и една годинки преживяхме душа в душа… Седем деца, внуци, правнуци…

Стори ми се, че още малко и старицата ще заплаче. Сълзи не й потекоха, но тя избърса сухите си очи с кърпичката:

– Женихът се веселеше, без да гледа на това, че до него бяха родителите му. Баща му беше строг. Те с жена му вървяха пред нас и той постоянно се оглеждаше да не изтърве сина си. Лицето – страшно! Грозно, страшно! И при бащата, и при сина си приличаха гъстите черни вежди – старицата заклати глава и се замисли: – Ревнивец! Той беше нелош момък. Как му беше името? Никола, как го наричаха? Хей, Никола! Как се казваше мъжа на баба Гюлтерие?

– Не помня – замислено отговори Никола.

По лицето му се четеше, че разказът на бабата се превръщаше за него в откровение. Нова страница от историята на своя народ откриваше за себе си Никола, народът – потомък на който беше, а откриваше страница която няма да намериш в умните исторически книги на учените мъже. Хванах и себе си аз на въпроса: кой си ти? Никога не съм се замислял за това по-рано. Никола, внукът на тази стара изповедница, за първи път обърна лицето ми към дедите. Сега неговата баба ме избра да ми довери това, с което се готвеше да умре. Аз – потомъкът на първите български колонисти, основали столицата на бесарабските българи град Болград. Моите деди са построили Спасо-Преображенския събор, клели са се в Русия, като опълченци са участвали в Освободителната руско-турска война. Имената на много мои съплеменници са записани със златни букви в историята на Русия и на България… А аз разбирам за съдбата на своя народ от разказа на една стара българка.

Старицата притегли към себе си бастуна, опря на него главата си и застина. Аз не й пречех и чаках, видимо представяйки си цялата процесия. Към действителността ме върна рязък удар по пода. Старицата така се беше възбудила, че прасна бастуна по пода с неимоверна сила.

– Спомних си! Мехмед му викаха. Рано си отиде от живота, –съкрушено уточни тя.

– В България турските имена не се ползват с популярност, –поясни Никола. Наистина, трябва да отбележим, че в последно време започнаха често да се появяват тюркски имена. Когато влязох в едно училище в Златоград, – оживи се Никола. – Стои момче, осем, девет годишно, питам го „Как ти е името?”. То отговаря: „Мустафа”. Казвам му: „Какъв ти Мустафа, ти си българин. Ако ни поставят един до друг, хората ще кажат по-скоро, че аз съм турчин – какви светли коси имаш, очите ти са сини.” Той се смее и отвръща: „Не-е, аз съм Мустафа.” Е, щом искаш да бъдеш Мустафа, да бъде на твоето – и Никола се разсмя, но болката прозираше в гласа му.

– Българите ни освободиха от турците, градът го преименуваха на Златоград, но всичко беше още турско, даже хората бяха още турци. Отпразнувахме двадесет и пет годишнината от Освобождението, но все още не знаехме да се радваме ли или не? – равнодушно изслушвайки разказа на внука си продължи да говори старицата. – Отиваме при Хана. Мехмед се шегува, подкокоросва: „Ето, това е сватба! Ние ще бъдем най-щастливите на света. Ще имаме благословението на самия Хан!” На мене също ми се искаше да видя Хана. По лицето на Гюлтерие личи, че и на нея й е интересно. Ние, децата, много сме слушали за него от възрастните, но никога не сме го виждали. Мислехме, че Ханът е мит или се намира някъде далеко в Константинопол, а ето че отивахме при него пеш. Чудно!

– Спрете тук, –докосвайки леко рамото на Мехмед помоли Бахтияр.

Мисля, че искаше да вразуми младия човек и да ни настрои. Бахтияр погледна всички с напрежение и посочи с ръка. Тръгнахме по баира. През целия път гадаех къде отиваме и размених поглед с Гюлтерие, но тя само повдигна рамене. По средата на баира всички се умълчахме – пред нас се показа куполът на храма Свети Георгии поглеждахме ту към водача, ту към купола, но Бахтияр не обръщаше внимание на всеобщото въпросително недоумение, а обратното, внимателно хвана жена си под ръка и като на тържествен марш те тръгнаха ръка в ръка. Процесията спря пред вратата на храма. Насреща от църквата излезе старец с подрасник и митра на главата. На мен тогава ми се стори, че ни е чакал. Дяконът суетливо му помогна да надене епатрахила, прехвърлил го ловко през главата. Всичко това приемах като задължение и бавно се придвижвах към вратата. На вратичката първо се показа гърбът на свещеника – старецът прие жезъла от дякона и когато се обърна, пред всички се представи отец Атанас, настоятел на храма.

– Здравейте, отче, –с устни проговори Бахтияр.

– Татко! – неочаквано възкликна Гюлтерие. – Защо сме дошли тук?

С недоумение се оглеждаха и родителите на Мехмед. Бахтияр не обръщаше внимание на истериката на дъщеря си:

– Ето, дъщеря ми даваме за жена, –прошепна той, сдържайки сълзите си и с тези думи се поклони на отец Атанас, а Демирка протегна везаното платно, в което беше завит сватбеният кравай. Това везано платно тя собственоръчно беше бродирала. Свещеникът даже не се помръдна. Той мълчеше и строго гледаше из-под гъстите си вежди. Погледът му се спираше на всекиго. Не подмина и надменно усмихнатите очи на Гюлтерие. Девойката, успяла да покрие главата си със съпружеския плат за кърпи, не се опитваше да скрие гнусливостта си.

– Дълго ли ще стоим тук? – не издържала на мълчаливата пауза, възкликна Гюлтерие. – Ти свърши ли? Мамо? Какво е това? Вие искате да ми развалите празника ли? И това стана! – В гнева си тя отблъсна ръката на жениха, който се опита да задържи невестата си от неуважително поведение и бързо побягна надолу. Мехмед се спусна да догони рагневената невеста. Последваха го родителите му. Аз чувах тяхното недоволно пошепване.

Краката ми като че ли се парализираха. Срамно беше да гледам отец Атанас, а да отвърна очи не можех. Когато бяхме деца, събирайки се в компания и видейки православния свещеник, мутрите си кривяхме, пускахме насмешливи шегички по негов адрес. И тук се яви, крава такава!

– Прости й, отче, –тихо помоли Бахтияр. – Дете е още.

Той здраво хвана съпругата си под ръка. Демирка се оказа, че не е готова за дързостта на дъщеря си. Нахлулото вълнение беше обезсилило тялото й и тя едва стоеше на краката си, криейки очи, затъмнени от сълзи. В този момент нямаше на света по нещастни хора от Бахтияр и Демирка.

Недоволството на родителите и роднините на Мехмед постави сватбата на границата на провала. Но на мен не ми беше до тях, мен ме завладя позорът. Мога да разбера и истериката на Гюлтерие. Като деца влизахме в неговата градина и крадяхме ябълки, круши, сливи. Пакостяхме постоянно, без да се боим, че ще ни накажат. Аз слушах Гюлтерие – тя беше по-голяма от мен и винаги казваше, че той е неверник, мръсник. Някой хвърли във ведрото му с мляко умряла мишка. Кое от нас, децата, можеше да помисли, че православният свещеник е и този Хан, за когото често в разговор помежду си с голямо уважение споменават възрастните? По този начин те го криеха от имамите. Моят баща в храм не ходеше – учител, просветен човек – вярата в Бога беше отхвърлил. Такова отношение на баща ми също снемаше от мен отговорността за вредителстването над неверните. Но, –старата българка като че ли заплаши някого с палец – моят баща винаги с уважение говореше за Хана и аз мислех, че ние сме такива, каквато е и Гюлтерие и нейните родители, и всички наоколо. Изобщо, бъркотия ми беше в главата.. Стоях пред вратите на храма и гледах отец Атанас, изведнъж всичко се нареди в моята глупава глава и ме обхвана ужасен срам. Неочаквано за самата себе си помислих: „Господи! Прости ми! Ако баща ми разбере, какво ще стане?”

Сватбата се състоя. Мина време – то е добър лекар. Гюлтерие заживя в къщата на мъжа си. Всичко тихичко се подреди и родителите чакаха внук, но след сватбата двете семейства повече не се събираха заедно. Неочаквано Мехмед дойде в бащиния дом на съпругата си и помоли жена му да поживее с родителите си, докато не роди. Той много се вълнуваше и се боеше за Гюлтерие.

– Моите родители също считат, че така ще е по-добре, –нескривайки преживяванията си, обяснил целта на своята визита Мехмед. – Майка ми казва, че е символично появяването на света на българина-мохамеданин и на Гюлтерие ще й бъде по-леко, ако майка й е до нея.

Бахтияр и жена му се зарадвали, място не можели да си намерят. Подредили стая за дъщеря си, всичко постлали с килими – имало и наследствени килими, и килими, подарени от родителите на Мехмед, и когато тя дошла, не могли да скрият радостта си. С особена, горделива походка отивал на работа Бахтияр, нали внук ще се появи в неговия дом!

Дошло времето за раждане. Гюлтерие се мъчила самата и измъчвала близките си. Майка й се грижела за нея, какво ли не правела, нищо не облекчавало страданието на родилката. Дошли дни, в които Гюлтерие вече не ставала и през цялото време викала, опитвайки се да роди. Гледайки страданията на дъщеря си, майката не издържала.

– Дъската ни трябва, –слагайки ръка на рамото на мъжа си, помолила Демирка.

Бахтияр с тревога погледнал към дъщеря си, притихнала на кревата. Това, че дъщеря му е при него, той приел като жест на високо уважение от страна на родителите на Мехмед и не му се искало да развали така подредените отношения, когато от тяхна страна е направена първата крачка на сближаване на семействата. Раждането на внука трябвало да примири семействата…

 

(Бр. 8/2014 на „Златоградски вестник”)