…Винаги когато чуя за обществената дейност на триото Цветан Василев, Делян Пеевски и Николай Бареков, виждам купичка малеби в централната сладкарница на Свиленград. И един дребен мустакат келнер, чудно как едновременно свъсен и усмихнат, който подскача нервно напред-назад, поплясква с ръце, вие снага и все едно върти горещ картоф около езика си, припява: "Я елате, пиленца, при батко...".  Цветан Василев и Милко Калайджиев. Общото не се изчерпва с мустака. Ако някой скулптор някога поиска да увековечи символите на българския преход, трябва да извае лицата на тези двамата – слепени едно за друго, като двете лица на латинския бог Янус. Г-н Василев и бат' Милко, ехидното близначество, едноутробното отровно братство между неофициалния социалистически пасторал, в който държавата е едрогърда дойка за амбициозния и хитрия, и ориенталския мираж, където в устата на най-мързеливия, опънал пети под дълбоката тракийска сянка, капе най-много мед. Г-н Василев и бат' Милко, аркадашлъкът между лисицата, враната и сиренето.

Но кого изкушава

този наш Янус? Може би не си даваме достатъчно сметка, че във времето на късния социализъм и първата половина на прехода една група българи беше възпитавана най-вече от споменатото зрелищно чифтосване между етиката на номенклатурния хитрец и удоволствията на провинциалния мързеливец. Днес тези хора, за чийто брой никой не е водил статистика и с чиято социология никой не се е занимавал, трябва да са някъде във възрастта между 40 и 60 години. И никак не са еднакви и събрани на едно място в обществото. Една част от тях, най-интелигентните и, както се казва, опулените, заминаха рано за чужбина и през 2001 г. се върнаха като лустросани министри и секретари на Симеон Сакскобургготски; друга, по-малко талантливите, но пък с яки мишци и гьонести глави, станаха онази странна смесица между охранители на народното богатство и най-страшното бедствие, що някога го е застигало; трета, най-слабите умствено и телесно, но може би най-чувствителните, се повлякоха от една на друга работа, предложиха се като слуги на един или друг феодал, а в някои случаи и като слуги на собствените си родители, страдащи от последните спазми на чорбаджийския бит, и, в крайна сметка, се превърнаха във вътрешни емигранти, в жертви на работни злополуки, в дребни негодници и кокошкари. Именно тези третите се изкушават днес най-много от образа на държавата, която храни хитрите, мига съучастнически на мързеливите и беси лошите. Именно те, жалки и съсипани, днес пълни с гняв и с омраза към всички по-успели,

зажаднели не за

справедливост, а за разправа, не за институции и европейски програми, а за палки и държавна хранилка, искащи истерично и без оглед на последствията някакво макар и дребно удовлетворение от света, са склонни да танцуват по свирнята на бат' Милко и господата Василев и Бареков. Ако трябва, да танцуват и с ножове. Един от тях, приближен до Бареков, се застоя нахално немалко в публичното ни пространство - Бисер Миланов-Петното. Прилича в лице на Едгар Хувър. Но за разлика от него е осъждан, доволно неук, не носи панамена шапка и никак не е деликатен. Иска да нарежда шумно и подобно на Волен Сидеров плаши обществото с желязна ръкавица. Ще организира доброволни граждански отряди и за няма и десет дни ще въведе ред в София и България, обещава той на среща в Министерския съвет между протестиращи, министър-председателя и вътрешния министър. Представям си, че Орешарски е посмутен от дръзкото предложение, но кима някак отзивчиво на госта. Без значение дали от гостоприемство, от отегчение, или със задна мисъл, той може би негласно позволява на Петното да направи, в началото на есента, когато протестите избухнат отново, това, което онзи му предлага да направи. Или по-скоро, ако се пробва да го направи, никой няма особено много да му попречи. Че защо ще му пречи! Та нали г-н Миланов твърди, че представлява истинското гражданско общество, истинския ред и истинската свобода! Като че ли никой в министерския съвет не се замисля за фината, но все пак ясна разлика между свобода и слободия.

А слободията е, както казвали старите българи, "Ченгене чалар, кюрт ойнар". Това е турска поговорка, означава "циганин свири, кюрд танцува", и описва ситуацията на разпасана веселба, на празнуване, преминаващо в ошушкване на къщата и кървава вакханалия. Научил съм я от Петко Р. Славейков, който я цитира в края на статията си от 1886 г. със заглавие "Кой управлява днес България?" Човек трябва да си къта поговорките тъй, както си къта безопасна игла. Не знаеш в кой момент ще ти потрябва, за да закачиш провисналите гащи на действителността. Та когато напоследък чуя, че триото Василев, Пеевски и Бареков ще подрежда България, чувам именно мелодията на тази поговорка.

Георги Гочев

(Бр. 7/2014 на "Златоградски вестник")