# Златоградски разказ от Георгий Каюров. Посвещава се на отец Атанас Аролски

  

Преди повече от месец от София ми позвъни Никола и ми съобщи, че се готви да дойде в Кишинев, но пътуването му е необичайно – води старица.

– След две годинки ще навърши сто – позаеквайки ми обясни Никола.

– Дълголетница! – Удивих се аз. – И със запазено здраве.

– Дълголетница – съгласи се Никола. – Ние я бяхме отказали от това пътуване. Самият ти разбираш - възрастта, а пътят не е къс. Преди дни направих голяма глупост – разказах й, че в Бесарабия живее руски писател, потомък на бесарабските българи, на първите колонисти. Тя започна да се приготвя не на шега. Не можем да я откажем. Твърди, че някой ден трябвало да се види с теб, имала какво да разкаже. Вчера се разигра истинска трагедия. Ние изслушахме изповедта й – оказва се, че е мислила да отнесе със себе си в гроба тази история – сълзи, капки за сърцето, приспивателно, като че ли иска някого да убеди. Била готова още същата вечер да поеме по пътя за Кишинев. Появила се била за нея възможност да разкаже и не трябвало да губи нито ден. Изобщо, посрещай.

– Ще се радвам да ви видя, Никола, теб и твоята баба, – успокоявам го.

Така се и сбогувахме. Аз бях трогнат от доверието на неговата баба, но отстъпих и пред емоционалността на приятеля си. В кратките срещи ми се налагаше с часове да слушам дългите встъпления на Николовите истории, докато накрая той се върне към същността на това, за което се е готвил да разказва. Да не слушаш беше невъзможно, защото Никола винаги говореше разгорещено, емоционално и аз се замислях, че всички детайли, на които подробно се спираше той, и за страничния слушател, оказващ се излишен, също са важни. И колкото и неуморими да бяха разказите на Никола, които ми предстоеше да чуя, а сега също и на неговата баба, аз бях радостен за срещата си с могъщия син на българския народ, голям познавач на историята на своята страна и искрен почитател на бесарабските българи, знаещ нашата история по-добре от самите нас.

Разглеждам картата на България в интернет – направена от Космоса – издирвам Златоград сред планинските плитчини на Родопите. С огромно внимание „бродя” по улиците на този тихичък ъгъл, за да се вживея в събитията, за които щеше да разкаже деветдесет и осем годишната българка.

Тя дойде в Република Молдова заедно със своя петдесетгодишен внук Николай, искайки да посети местата на легендарните си деди – национални герои на България, принудени преди два века да спасяват своя живот и живота на своите семейства на набраздения ландшафт на Бесарабия, търсейки защита от Руския император.

Златоград, неголямо местенце за рудодобив, се е прострял на кръстопътя на три автомагистрали, губещи се в планинските местности, покрити навсякъде с гори. Идвайки от изток, вече в самия център на града, пътникът ще се окаже пред избор – пътят надясно отвежда пътешественика в дълбочината на България, а пътят вляво, след няколко десетки километра, открива прекрасните курорти на крайбрежието на Бяло море - така българите наричат Егейско море, но трябва да се пресече българо-гръцката граница.

Образът на старата българка не ме оставя вече месец. Ето и сега, изучавайки покрайнините на Златоград, имам усещането, че тя седи пред мен и разказва със своя монотонен, разтеглив глас. Прохладната й, изсушена от живота ръка, стиска бастуна, а устата фъфли през цялото време, като че поправяйки езика. Говори ясно и слухът й е остър. Държи да не обезобразявам българската реч, веднага ме поправя. Поправя неуморимо и настойчиво:

 – Не-е сорук – четирдесет! Четирдесет! Запомни! – и чука за убедителност с бастуна по пода. Аз се поправям, за да попадна на друга дума и отново неуморимата пазителка на чистата реч да покаже грешката.

 – Ти не се сърди на баба, – поддържа ме Никола, докато тя привежда в ред дишането си и си събира мислите. – Работила е много години като учителка. Мен ме е мъчила с дресировка за езика. Но към теб по-добре се отнася. Повярвай ми.

– Виждам. Всичко е наред, – съгласявам се с приятеля. – Обратното, хубаво е да науча езика.

Повече ме разстройва това, че повествованието се прекъсва заради моето неправилно произношение. От досада укорявам себе си за несдържаността и се старая повече да слушам, без да пресичам. Говорът на старицата не е бърз, лепкав е. Тя се опитва да разкрие всяка дума, желаейки да я отнесе до сърцето на слушателя. Внимавам за любимите звукове и жестове на разказвачката и това й харесва. Чувствам – харесва й, но подобието не сближава, а умишлено грубо поправя моя лош български.

- Това се случило отдавна и семейство Везирови пази всичко в тайна, както пази още две свещени тайни, завещани от дедите. Ще разкажа за тях, защото е трябвало да се унаследят тези тайни, тъй като във всяко семейство в Родопите се е появила и трета тайна, своя тайна – старицата изтри устните си с кърпичка и продължи.

 – Троицата ни пази. - Неочаквано тя замълча. На мен ми се стори, че с това ще завърши разказа си, мислейки да пооткрехне завесата от тайни на целия народ. Решимостта на старицата опроверга моите опасения.

- Бахтияр Везиров омъжва своята дъщеря Гюлтерие. Тогава аз влизах вече в моминството. Мен баща ми ме даде... – старицата въздъхна тежко, клатейки глава – Намери мъж, поседяхме на скромната маса със сватовете и излязох от дома на родителите си. Мама сложи вещите ми в своята забрадка, две свои блузки ми сложила, с толкова и започнах живота. Моето семейство бедстваше. Какви доходи за местния учител? – българката отново направи почивка. – Венчалните свещи мушнала в един възел и ми шепне, като ме поведе да се венчавам, наши да са свещите. С тези свещи самата тя се венчала и всички дъщери се венчаха.

Старицата се позамисли и усмихвайки се, продължи.

- Дъщеря му е красива! Мисля, че голям килим е получил Везиров.

Старицата изфъфли нещо с устни от удоволствие. – Женихът дойде в обкръжението на голяма свита. Конете – охранени, все бели. Живееше някъде близко до Златоград, в планинско село. Казват ни – днес българите започнаха да живеят добре. Как добре, те питам аз – старицата втренчено отправи невиждащ поглед към моята страна, заплашително свивайки вежди. Аз нямах какво да кажа и отпуснал глава чувствах нейния бодящ поглед, усещах как болката за нейната Родина и гневът раздират душата й.

- Нима от хубав живот българинът изоставя своя дом? Днес хиляди села са изоставени от българите. Преди бяха турците, а във всяко село живееха хора, имаше много деца. Старицата гневно заклати глава, плашейки враговете и само след миг гласът й се изравни.

– Освободиха Родопите от турците през хиляда деветстотин и дванайста година, но нашето градче дълго още продължаваха да го наричат Дари-Дере. Едва в тридесет и четвърта го преименуваха на Златоград. Тежко време! Освободиха ни братята българи, те са като нас, езикът – български, обичаите наши, а... – старицата отново направи пауза, устремила тежък поглед към пода и някъде от дълбочината у нея се изтръгна: „Помаци!” Аз видях как лумнаха пламъци от бушуващ гняв в сърцето на старата българка.

– Кой измисли това? – извика тя, накланяйки се ниско към моята страна.

От думата „помаци” почувствах нещо отблъскващо, но не разбирах значението и затова не знаех какво да отговоря на изблика на емоции на разказвачката.

– Помаци, означава – сломени – пояснява ми Никола. – Разбираш ли – трогателният разказ на бабата го бе взривил емоционално. – У нас има празник, голям православен празник – ден на Свети Георги. Целият град се събира на площада. Няма различия между жителите – православен ли си или мохамеданин. Всеки сяда в кръга на своето семейство, на роднините си, слага се почерпка, приближи се към когото и да е и ще бъдеш обилно нахранен и посрещнат с дружелюбно внимание. Молят се, наистина, всеки по своему.

– Богът не е наш – мохамедански, – и със съжаление, и с осъждане, допълва внукът на българката. Тя вдига възслепите си очи към мен, разбирам ли аз, за какво говори. Клатейки глава повече, защото все още се намирам под впечатлението от значението на думата „помаци”.

– Не разбираш, – разочаровано провлачва старицата, гнусливо отмествайки се.

Аз се загубвам, не намирам думи, но на помощ ми идва Никола:

– Разбира той, бабо, разбира. Тук с главата кимат, казват „да”, така както у нас, когато искат да кажат „не”.

– Пфу, – се изплюва старицата и високо се смее. – Да, така е „да”, – приема тя моето „да” и продължава: – Всичко е тържествено, всички са доволни. Майката плаче, но коя майка не плаче, когато омъжва дъщеря си?! – старицата замлъква, задържайки втренчения си поглед върху мен. – На прага на дома, благославяйки дъщеря си, Бахтияр и Демирка, така се казвала майката на Гюлтерие, – и отново пауза, докато старицата накрая прошепна: – Гяурка.

– Красиви имена, – съгласих се аз, по грешка отнасяйки и последната дума към имената.

- Хм! Красиви, – презрително се усмихва разказвачката: – Гюлтерие – храст от рози, така се превежда от турски това име. Демирка – желязо. А тя и си беше желязна, – старицата отново затаи дъх, събирайки сили да продължи:

- Родителите казват на младите: Благославяме ви, но нашето благословение е такова – трябва да се отиде при Хана.

– Добре, татенце, – звъни гласът на щастливата Гюлтерие. – Непременно утре ще идем.

– Не, – поглеждайки към жена си, строго отрязва Бахтияр. – Трябва да се отиде днес. Веднага. Иначе няма да бъдеш булка, – съмнявайки се, на място ли ще напомни, тихо добавя: – Това искаше твоята баба.

– Мила, хайде да направим, както искат родителите, – поддържа тъста си младият съпруг, не давайки на Гюлтерие да възрази на баща си. – Нашите ще почакат, – и й прошепнал на ухото: – Много ми се иска да видя истински Хан.

Гостите се разположили под навеса в двора на Везирови, а младите със своите родители отишли при Хана. Пътя показвал Бахтияр, след него вървяла Демирка с везано платно в ръцете и сватбен кравай, каквито подават на почетните гости и на родителите. Аз също бях в тази процесия. Мен Гюлтерие извика като другарка. Аз съм с три години по-млада. Обичах я като сестра. Случвало се е, вкъщи отивам и все си повтарям: „Гюлтерие така каза, Гюлтерие така направи”. Голям авторитет! – старицата важно заклати глава: – Моя баща след Освобождението на Родопите го настаниха да учителства в Дари-Дере. Там се родих и аз. Мама се страхуваше да ходи при нехристияни, – старицата се умълча, но не за дълго.

Живеехме с Везирови двор до двор и прелазвахме през оградата момичетата, една на друга на гости бягахме. Заедно лудувахме, бяхме по-лоши от момчета. По-късно се разхождахме с девойките.

Сп. „Наше поколение" № 12, 2012 г.

 

Бр. 6/2014 на "Златоградски вестник"

(Следва)