Трагикомедията „правителство на Орешарски“ внезапно влезе във финалния си акт. Всички пушки, окачени по стената, започнаха да гърмят. И със залповете си да извикват към нов живот хора и спорове, нагласи и практики, въпроси и проблеми, които уж отдавна бяха останали в миналото. Мачът „Първанов срещу Станишев“ бе игран преди две години. И всички знаем резултата – пълен разгром на Първанов и излизането му от голямата политика. 

Днес обаче, за пълна изненада на публиката, мачът се играе отново. Първанов възкръсна и се втурна да вкарва голове.

Дилемата „Русия или Западът?“ в България беше решена. Окончателно и безвъзвратно. Още в Декларацията за национално съгласие от 1997 година всички партии в 38-то Народно събрание, вкл. БСП, парафираха бъдещото членство на България в ЕС и НАТО. С влизането си и в двете България декларира избора си – Запада, не Русия.

Оказа, обаче, че и тук окончателно решение няма. Медийното пространство е пълно с оспорвания на „евро-атлантическия избор“, с оборването му и с упорити споменавания на „Евразийския съюз“ на Владимир Путин.

А правителството се държи така, все едно страната не е избрала къде да членува – все едно е на равно разстояние от Брюксел и Москва и трябва да балансира между двете.

Да не говорим за фрапантното възстановяване на пропагандата от съветски тип. Според властта всеки който е против нея, е някакъв вид агент на американския империализъм…

Изборът „диктатура или демокрация?“ също беше направен – още в края на 1989 година – в полза на „демокрация“.

Но и този въпрос днес отново се повдига все едно, че никога не е бил решаван. Антоанета Цонева е привикана в отдел „Убийства“ на СДВР, за да подписва предупредителен протокол. Поправките в закона за МВР развързват ръцете на всеки полицай да арестува всекиго във всеки даден момент, независимо от каквито и да е обстоятелства. Проектът за нов Наказателен кодекс изглежда така, все едно е писан в Беларус и одобрен лично от Александър Лукашенко.

А правосъдният министър Златанова, ако си направите труда наистина да я чуете, говори не като Меркел (макар Златанова години наред да предвождаше представителството на ЕС в София), а по-скоро като легендарната бивша министърка на културата на СССР Фурцева.

Не на последно място, въпросът „планова или пазарна икономика“ също уж беше решен по най-категоричния начин. България има тапия, от 1998 година, че е „пазарна икономика“; и тази тапия не е издадена от филанкишията, а от Европейската комисия.

И това, оказа се, е илюзия. Правителството национализира компании, ще възстановява промишлените „гиганти“ на социализма (нищо, че точно те го фалираха) и ще се зъби на „Запада“ всеки път, когато това изискват интересите на Русия. Като за „Южен поток“ например.

Нито един от големите въпроси на нашето битие, оказа се, не е решен. Все едно сме се върнали в края на 80-те (ако се съди по споровете, които водим) или в началото на 70-те (ако се съди по законодателната и икономическата политика на правителството), или в началото на 50-те (ако се съди по реториката на защитниците на правителството).

Все едно няма история. Все едно 20-30-50 години нищо не се е случвало, нищо не е било решавано, нищо не е било научавано.

Какво, по дяволите, се случва?

Случва се неизбежното – онова, за което предупреждавахме всички поне от лятото. А именно: че това правителство е невъзможно. Че всеки негов ден го вкарва в нова поредица от провали, а всеки провал го изправя пред необходимостта да прави избор между все по-големи абсурди. Че единственият начин – няма друг – това правителство да се задържи за цял мандат е да въведе някакъв вид диктатура. И че поради невъзможността това да се случи, правителството ще падне – е, след като е нанесло съответните тежки поражения върху поверената му за управление страна.

Възкръсването на Първанов е може би най-фрапантният пример за провала на правителството с мандатоносител БСП.

Но всъщност връщането на бившия президент в играта е само поредното явление, станало възможно поради веригата от провали на властта. С всеки провал Станишев ставаше все по-слаб. Накрая отслабна дотолкова, че победеният (уж завинаги) от него опонент да може отново да му скочи.

Всичко не започна с назначаването на Пеевски. Всичко започна със заявката на Станишев преди година:

• че е разбрал, какво иска народът,
• че ще върне държавата на гражданите,
• ще се изправи срещу олигархията,
• ще управлява прозрачно и под контрола на гражданството,
• че даже няма той да управлява, а ще събере леви и десни експерти за програмно правителство; и дори
• че покрай всичко това ще превърне праисторическото чудовище БСП в съвременна европейска партия, която да не плаши никого.

Това беше една възможна програма. Нещо повече – тази програма бе единствената, която можеше едновременно да осигури: възхода на негова лична кариера; премахването на опасна за страната партия (превръщайки я в нормална); държането на Първанов в положение „жив труп“. Сриването на тази програма оголи нейния автор – Станишев – и го направи мишена.

Сриването – отново – не започна с Пеевски. Беше заложено структурно в цялата ситуация след изборите през май. Защото в онази ситуация можеше да има само два варианта на правителство:

• програмно, надпартийно правителство, автономно в решенията си и подкрепяно от БСП и ДПС с оглед постигането на някакви ясни, разписани в програма резултати; или
• партийно-коалиционно правителство, стъпило върху ясно и публично известно коалиционно споразумение между ДПС и БСП относно целите на съвместното им управление.

Най-лошото, което можеше да се случи – и което би довело след себе си абсолютно неминуема, по никакъв начин не-избегаема катастрофа – беше да се пръкне правителство без програма, което да е подкрепено от коалиция, която да не е скрепена с коалиционно споразумение.

Програмно правителство без програма, което се оказва маска за коалиционно мнозинство без коалиционно споразумение – това е рецепта за катастрофа, абсолютно независимо от това какво правят или не правят всички замесени.

Ще рече: дори без скандала „Пеевски“, дори без протестите, това точно правителство беше невъзможно. И щеше да генерира единствено абсурди и скандали, докато не падне под тежестта на собствената си невъзможност. И без Пеевски щеше да има скандали и изобилни поводи за протести.

Важното е, какво избра да прави властта тогава, когато свлачището тръгна – когато върху нея се изсипа протест, без прецедент от 1997 година насам. Направи точно обратното на онова, което трябваше да прави, ако следваше ангажиментите на Станишев от началото на 2013. Вместо да реагира с повече отвореност, отговорност, диалогичност, надпартийност и скромност, властта реагира по отдавнашната сталинска рецепта: затвори се, партизира се, вместо диалог развъртя медиите на Пеевски като бухалки (с което демонстрира, че няма да се изправя срещу олигархията, а ще разчита на нея), стана нагла и вместо отговорност започна да показва елементарна разпищоленост (назначения на бандити на отговорни постове, раздаване на пари, скриване на информация за харченето на публични ресурси и пр).

Вместо да се опита да се помири със света такъв, какъвто е, властта се опита да изгради собствен свят, който да превземе сега съществуващия. В началото просто се опитваше панически да се окопае в бункер; но не си даде сметка, че така се вкарва в ситуация, от която няма излизане.

Проблемите тук са два. Първият: паралелните светове, ако не могат да превземат, деконструират и реконструират по нов начин реалния свят, винаги загиват. Вторият: паралелният свят, който властта тръгна да изгражда, бе сталински. Това не беше рационално решение, а плод на инстинкт. Още по-лошо. Когато работиш под влияние не на разума си, а на инстинкта си, наистина не знаеш, какво правиш. И – къде ще стигнеш.

Изникнал на сталинска почва, паралелният свят на властта бързо възпроизведе сталинизма.

Затова, между другото, на фона на говоренето на властта и нейните медийни Матросовци, дори Тодор Живков звучи като някакъв почти-модерен човек, живеещ в реалния свят. Към края на миналата година властта и готовите да се жертват за нея заговориха като Вълко Червенков, Васил Коларов и Андрей Жданов.

Затова се оказа, че нито един от големите въпроси на България не е окончателно решен. В сталинския свят няма пазарна икономика, „Западът“ е смъртен враг, несъгласните са агенти на американския империализъм, снимането на публични места е забранено, за изнасянето на служебен документ следва смъртно наказание (защото всеки документ е държавна тайна), подозрителните лица са „профилактирани“ с привикване в милицията, а всеки милиционер задължително трябва да може във всеки даден момент да арестува всекиго. Властта е над закона – може да прави каквото си иска и когато си иска, защото тя е законът. А държавици като България са по дефиниция съюзници на Москва, борещи се против световния империализъм „в единен строй“.

Между този свят и света на страна – член на ЕС, през 2013 година няма и не може да има никакви мостове. В крайна сметка единият е обречен на изчезване.

От самото начало беше ясно, че най-вероятно обречен е паралелният свят, изграждан от властта. Защото единственият начин нейният, сталинският свят да победи е въвеждането на сталинска диктатура. А това, дори в нашата „фасадна демокрация“, няма как да стане. Затова отделните плахи опити за втвърдяване на режима – привикването на активисти в МВР, потайното пъхане на членчета и алинейки в разни закони – будят единствено смях („Ама тия наистина ли си мислят, че са Сталин?“), примесен с гняв („Как смеят, в кой век живеем?“).

„Половин година разправях, че БСП има най-голяма полза от протестите, ако се вслуша в тях“, писа Владо Йончев във „Фейсбук“. „Но на тях само Бойко и Цецо им бяха в главите. Така и не разбраха, че протестиращите няма да доведат Бойко и Цецо, защото не ги харесват. Ще ги доведе Гоце, защото са от едно котило.“

За Борисов не е разговорът в момента. Но в крайна сметка той ще спечели нещо, тъй като ударът на АБВ върху БСП е много по-силен, отколкото изглежда. Георги Първанов е завършеният антиевропеец, очевидният представител на Кремъл в България, видимият продължител на БКП в БСП – и с това може да привлече достатъчно „традиционни леви“ гласоподаватели. Освен това той е естественият мост към управление с Бойко Борисов, към когото „чугуните“ имат симпатии – звучи им като Тодор Живков, изглежда им като Тодор Живков, хвали Тодор Живков… А и съюз с ГЕРБ ще ги отърве от необходимостта да преглъщат коалиции с ДПС и „Атака“.

Ивайло Калфин е точно обратното на Първанов – изгради си образ на завършен европеец, модерен социалдемократ. И така може да отмъкне поне част от реформаторски настроените социалисти, досега групирани покрай Станишев в очакване именно той да модернизира архаичната им партия.

 Така или инак, започва се домино ефект. Зрелищното разцепление в БСП ще накара всички останали субекти във (и около) властта – ДПС, „Атака“, ГЕРБ, президентът, Цветан Василев, Пеевски, Цацаров, ДАНС, ВСС, та дори и правителството – да преосмислят своето поведение, преизчислявайки интересите и шансовете си в новата ситуация. Кой каза, че нямало как да има избори 2 в 1?

Евгений Дайнов

 

(Бр. 6/2014 на „Златоградски вестник”)