+ Откъде поробените българи знаят за тях - гледната точка на историци, етнолози и фолклористи…

  

Оспорваната повече от столетие „Веда Словена" е истинска! Представяме гледната точка към темата на историци, фолклористи, литературоведи. Ще обобщим хипотезите за това кое може да е голямото преселение, за което става дума в много от текстовете. Срещаме се с двама от наследниците на учителя Гологанов, които ни разказват за него. Стигаме и до селцето (днес в Гърция), в което някога е живял, за да проверим какъв спомен е останал там за него и делото му. Самовили, юди, хали. Орфей. Богове Вишну, Агни, Сива. Александър Македонски. Народ си търси нова родина, минава Дунава, заселва се на плодородна земя, „цивилизова" местните, като им донася земеделие, книги... Нищо необичайно, ако става дума за сборник с митове или дори за урок по история. Но случаят не е такъв.  За тези герои и събития пеят неграмотни българи в Родопите и Егейска Македония в средата на ХІХ век, докато още сме под турско робство. Песните им записва селският учител Иван Гологанов. В два тома, озаглавени  „Веда Словена", ги публикува влюбеният в българите и славянството босненски хърватин Стефан Веркович - фолклорист и етнограф. Изданието предизвиква сензация със съдържанието си. Но заради него се разразява и един от най-горещите дебати в литературната ни история - истински ли са песните, или са изфабрикувани. Той не е заглъхнал и до днес. „Веда Словена" остава най-спорната българска книга. Според историка Ангел Ангелов, тези персонажи са били древно-български богове, преди да станат индийски. Вишну е Вишни (Всевишния от висините), Агни е Огни (Огня), а Сива е Шива и Жива (древно-български бог на живота). ЗВ 

 

Древната история,

запечатана в песни

 Как споменът за Орфей, Александър Македонски  и преселението отвъд белия Дунав, е оцелял във фолклора на Родопите и Егейска Македония… Над 24 000 стиха съдържат песните, включени в двата тома на „Веда Словена". Излети са на мелодичен архаичен български, изпъстрен с думи от някакъв непознат език. Сред сюжетите и образите има някои наистина необичайни. Първоначално е възторгът: „Народната памет е съхранила следи от най-най-дълбоката древност!”. Почти веднага се надига и контравълна: „Не може да бъде! Това е мистификация!” 

Къде е истината?  

„Бележито дете Уфрен имало свирка на десната си ръка, га са родило. Кога засвирилу, сите живини, що били аф планината, фодали при негу да си слушат свирка... Уфрен се уженил за най-малата керка на Морне крале и я докарал на негува си земя, кату сторил млогу чудесии со свирка си...".

„Синдже Крале, кой заминал сус дружина Бял Дунав като изгорил Огнен Бог Сура ламя, що чувала Бял Дунав и отишле на Плодовита земя, за да си нареди нова града...”

Това са кратки преразкази на две песни, включени в сборника „Веда Словена". Направени са от самите изпълнители на песните. Звучат странно, нали? Ясно е, че става дума за Орфей, но името му е по-различно и арфата - неговата „емблема" в митовете, е заместена със свирка. И любима му е царска дъщеря, а не нимфата Евридика. Ясно е, че някакви хора преодоляват с битки Дунава, за да се  заселят на по-благодатната му южна страна. Сякаш напомня на урока по история за преминаването на прабългарите отсам Дунав. Или пък не? Хем познато, хем различно... 

Изглежда, като че ли някой си е „играл" с известни персонажи и сюжети. Но кой? Или те живеят и друг живот, по-различен от този, който им отреждаме, като ги затворим между кориците на книгите? Възможно ли е в песните от „Веда Словена" да се съдържа оцелял спомен за най-древната история на Западните Родопи и Егейска Македония, която дори историците не могат да конструират напълно? Какъв е този странен език, който изскача на някои места в текста? В тази главоблъсканица попада всеки, който се зачете в текстовете на Ведата, както интимно я наричат почти всички - и любители, и експерти. От първата й поява на бял свят преди 140 г., въпросите около нея са повече от отговорите. Оттогава тя разпалва страстите на два лагера. В единия са убедените, че е автентична и песните в нея са самороден бисер на народното творчество. От другата страна са тези, които я смятат за изфабрикувана, т. е. съчинена от някого и „пробутана” на публиката като уж оригинален фолклор. Главен заподозрян е събирачът на текстовете Иван Гологанов. Веднага след публикуването в горещите спорове се включват най-авторитетните слависти, литературоведи, литературни историци, фолклористи, етнографи на времето - и наши, и чужди. Няма поколение изследователи, което да не е запленено и същевременно някак стреснато от мистерията „Веда Словена". Периодично дебатите около нея ту горещо се възпламеняват, ту позатихват и вероятно никога няма да спрат. Със самото си появяване Ведата хвърля бомба в публичното пространство.

През 1867 г. в Москва

Стефан Веркович

представя първо една от песните – „Женитбата на Орфей" - в отделна малка книга със заглавие „Древняя болгарская песня об Орфее" (853 стиха). Тя предизвиква фурор - фолклористите са във възторг от нейната самобитност и очевидната й според мнозина древност. През 1874 г. Веркович я включва  в първия том на цикъла „Веда Словена", който излиза в Белград с подзаглавие „Български народни песни от предисторично и предхристиянско доба (време – бел. ред.)". Те са записани сред помаци (българоезични мюсюлмани), но и сред мърваци, които са българи православни християни. В песните им са вплетени едни и същи образи и сюжети. През 1881 г. в Санкт Петербург излиза и вторият том на „Веда Словена" с подзаглавие „Обрядни песни от язическо время. Упазени со устно предание при македонско-родопските българо-помаци". Събирани са само сред българомохамедани, а в тях присъстват освен явно езическите елементи и много християнски. Всички текстове в двата тома са записани  в Западните Родопи (Чепинско, Гоцеделчевско, Девинско и Пещерско) и в Егейска Македония на север от Сяр (сега Серес в Гърция). Всъщност тези песни са почти без мелодия - по-скоро са речитативи, които се „нижат" монотонно. Освен публикуваните 24 000 стиха, Веркович имал в архива си още няколко пъти по толкова - общо около 300 000, според някои. 

Преобладаващата част от текстовете записва по негова поръчка Иван Гологанов - учител в Крушево (днес в Гърция). В продължение на 12 г. Гологанов пресреща певците по пътя им от планината към пазарите. Черпи ги в кръчмите, докато изкопчи някоя песен, води ги в дома си,  където ги храни и пои, а те му рецитират по цели нощи. Записва на ръка текстовете и поясненията на певците към тях. Плаща им с грошове, осигурени от Веркович. Но Гологанов не е единственият събирач, а изгражда цяла мрежа от сътрудници, на които също се плаща.

Текстове издирва и Веркович. Започва още с установяването си в Сяр през 1855 г. Най-много песни, в които става дума за Александър Македонски, са записани от него в Мървашко, остават непубликувани. Но успява да издаде „Народни песни на македонските българи"  - сборник с 335 текста, събирани само сред мърваците в Егейска Македония, северно от днешния град Серес. 

Ангел Ангелов

 

(Бр. 24/2013 на „Златоградски вестник”)