Вписването в България има приблизително стогодишна история като институт в българското право. Началото е поставено през 1910 г., когато за първи път е била регламентирана тази материя от Закона за привилегиите и ипотеките (обнародван в ДВ., бр. 21/26. 01. 1908).

До 1996 г. вписването се извършвало служебно от нотариуса към съответния районен съд или от районния съдия, изпълняващ и функциите на нотариус. След приемането на Закона за нотариусите и нотариалната дейност и влизането му в сила през 1998 г., нотариалните актове за прехвърляне на собственост или за учредяване на вещни права върху имоти и удостоверяване на права на собственост върху недвижими имоти се извършва от нотариуса, а вписванията, отбелязванията  и заличаванията на недвижими имоти се извършва от Съдия по вписвания, в чийто район се намира имота.

Със Закона за изменение и допълнение на Закона за кадастъра и имотния регистър (ДВ бр. 36 от 30. 04. 2004 г.) се създаде Агенция по вписванията към министъра на правосъдието, със служби по вписванията в седалищата на районните съдилища. Службите чрез служителите извършват дейностите, свързани с отразяването на акта във входящия регистър, отбелязването в партидната книга, нанасянето на данни върху самия акт и неговото подреждане в съответните книги, освен това издават справки и удостоверения,  след разпореждане на съдията по вписванията.

Всяка една промяна в нормативната уредба на правото на собственост има своето отражение и върху института на вписването. Най-често тази промяна се изразява в разширяване на кръга на подлежащите на вписване актове. По-своята същност обаче вписването запазва философията на института - даване на гласност на определени актове, защита на правата на собствениците и титулярите на ограничени вещни права с оглед на последващи разпореждания.

Чрез вписването се дава възможност на гражданите да узнаят дали върху определен имот на дадено лице има вписана тежест и дали това лице, което се легитимира като собственик, не е вече прехвърлило имота на други лица, тоест дали все още е собственик.    

Елица Личева

(Бр. 22/2013 на „Златоградски вестник”)