+ Есето е класирано на първо място в конкурса на Юридическото дружество в Златоград, по повод юбилея на Районния съд 

Човекът - изначално несъвършено същество, което непрестанно се стреми към тъй недостижимата цел - съвършенството. Вървейки по този път, изпълнен с неравности, човекът често греши. Тези грешки могат да бъдат неволни, незначителни и лесно поправими - резултат от необмислено и прибързано действие, от погрешно решение, взето в момент, в който емоциите надделяват над разума. Но понякога изпадаме в ситуации, в които направената грешка може да се окаже фатална и непоправима. Тя се превръща в действие, нарушаващо закона, в престъпление, следвано от наказание.Но кога грешката трябва да се третира като престъпление? Какво всъщност е престъплението? Кои са престъпниците в днешно време? В какво се състои потъпкването на закона? Как трябва да бъде наказано то? Това са въпроси, които вероятно всеки човек си и е задавал в даден момент от живота. В днешния „цивилизован" свят във всяка минута, във всяка секунда някой някъде извършва престъпно деяние.

Но всяко от тях, дори и най-малкото и най-незначително, трябва да бъде наказано. Защотото страхът от наказанието е това, което предотвратява престъпването на закона. А какво би станало, ако нямаше закони? Ако всяко престъпление оставаше безнаказано? Хората щяха да започнат да правят каквото поискат, без да се страхуват от последиците. В света би настъпил пълен хаос. Ако човек не бъде наказан за злодеянието си, той никога не би могъл да разбере грешката си. А нали човек се учи точно от тях? Понякога става така, че престъпникът успява да укрие това, което е сторил, но истината е, че всяко престъпление, независимо дали е против закона, или против общочовешките морални принципи, рано или късно се наказва. Престъплението може в различна степен да наруши съгласуваните граници на свободата.

Затова наказанието има различни измерения. То има общи норми, но трябва да бъде и индивидуално. Щом само конкретно лице може да извърши престъпление, тогава и наказанието трябва да бъде конкретно. То трябва да бъде съобразено  с мотивите, подтикнали престъпника, но и със сериозността на престъплението. Не би било редно човек, откраднал за дрога или алкохол да бъде наказан така, както би била наказана една майка откраднала, за да спаси живота на детето си. Не би било редно човек, убил съзнателно някого, да получи наказанието, което би получил човек, убил някого при самозащита. Не смятам за редно убийството да се наказва със смъртна присъда. Това няма да върне мъртвия, няма да намали болката на скърбящите му близки. В случая единствените наказани ще бъдат семейството на убиеца. За тях не е ли достатъчно разочарованието? Защо трябва да страдат и по смъртта на близък? А престъпникът наказан ли е в действителност, или е спасен от угризенията на собствената си съвест? Смисълът на наказанието не е ли да осъзнаеш грешката си и да се разкаеш за действията си?

Убивайки убиеца, не ставаш ли и ти убиец? Както е казал Махатма Ганди: „Око за око и скоро целият свят ще бъде сляп".

Убиецът трябва да бъде наказан, но смъртната присъда не е начина.Мотивът за престъплението и наказанието е обсъждан в много произведения както на български, така и на чужди автори. В произведението си „Песен за човека" Вапцаров представя историята на престъпник, осъден на смърт заради отцеубийството, което е извършил. В това произведение е показан истинския смисъл на наказанието, описвайки „метаморфозата" на убиеца, раз каял се за стореното и превърнал се в човек. Говорейки за престъпление и наказание, няма как да не се спомене шедьовърът на Ф. М. Достоевски, за който Айнщайн казва: „Три неща ми дават представата за вечност: звездите, „Дон Кихот”, „Престъпление и наказание”. Случките и събитията, описани от Достоевски, ни водят към всеобхватната истина, че светът на „Престъпление и наказание" е нашият свят - моят, твоят и неговият. И колкото и потискаща да е атмосферата в него, той ни води към спасението на човешкото у нас!

Теодора Теритова X а клас

(Бр. 22/2013 на „Златоградски вестник”)