След I-та Световна война цялото българско Беломорие от 8712 кв. км, в съответствие с наложения на България мирен договор, е окупирано от френски войски. Според чл. 48 на Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919 г., Западна Тракия преминава в съвместно владение на петте велики държави измежду съюзниците от Съглашението, като се уточнява, че нейната „съдба впоследствие ще бъде определена“ от тях. Те, от своя страна, „се задължават да се гарантира свободата на икономическите изходи на България на Егейско море“. По време на междусъюзническото управление България все още запазва, макар и ограничен, своя достъп до Средиземно море.

Под мандат на Антантата остават около 180 хил. българи. В „Междусъюзническа Тракия“ се установява „автономен“ режим (15. 10. 1919-28. 05. 1920 г.), начело с френския генерал Шарпи. На мирната конференция в 1919 САЩ и лично президента Удроу Уилсън, категорично се противопоставят на политиката България да бъде жестоко наказана, провеждана най-вече от Британия. Америка защитава позицията, че Беломорска Тракия не може да се откъсва от територията на България. В оформянето на тази позиция участва и американския шарже д’афер в София Мърфи (Murphy), известен българофил, представил на конференцията в Париж документи за българския характер на Тракия, Добруджа и Македония. Британците скланят на “компромис” с автономна тракийска квазидържава, но в рамките и в границите на гръцката държава (август 1919 г.). Предложението, естествено, не решава нищо и е отхвърлено от американските дипломати. Франция дава идеята за свободна Западна Тракия, включваща българските малцинства - това решение получава подкрепата на САЩ от техния представител Полк (Polk), но Венизелос яростно се противопоставя с единствения аргумент, че това би отделило Одринска Тракия, която следва да се даде на Гърция. В края на краищата президента Уйлсън, крайно неудовлетворен от налаганата късогледа и отмъстителна позиция на европейските си съюзници спрямо победените, залагаща причините за нова световна война, напуска конференцията и САЩ формално са представлявани от второстепенни служители. Тогава на международно ниво на България, въпреки отнемането на Беломорска Тракия, е предоставена възможността в Беломорието да се установи територия под българско управление.

Великите сили предлагат на България да се отстъпи зона от 3 000 000 кв.м (3 км по брега, с 1 км дълбочина) на крайбрежието между Макри и Дедеагач, където тя да построи ново пристанище под свой суверенитет. Но Стамболийски, поради липсата на териториална връзка и възможния статут на арендуване за 100 години територия, отказва. В крайна сметка Гърция е задължена единствено да предостави свободен икономически излаз на България на Бяло море - с чл. 48 от Ньойският договор, което свое задължение тя напълно погазва. Единствената тракийска територия, придобита в годините на I-та Световна война, която остава в пределите на България, са южните склонове на Сакар планина, с 16 села. На 2 юни 1920 г. ген. Шарпи напуска областта. Районът насилствено се обезбългарява, а гръцкото правителство предприема национална политика за заселване на малоазийски гърци в Беломорска Тракия.

(Бр. 20/2013 на „Златоградски вестник”)